Бернадет сторила каквото поръчал отецът, но вместо отговор получила усмивка. „Онова“ се появило общо 18 пъти, като през повечето време мълчало. Веднъж поискало от момичето да целуне земята. Въпреки че не разбрала защо трябва да го прави, Бернадет изпълнила желанието му. Друг път „Онова“ поискало от момичето да изкопае дупка в пещерата. Бернадет се подчинила и веднага от дупката бликнала вода, която била кална, защото там понякога вкарвали прасета.
— Изпий тази вода! — казала жената.
Водата била толкова мръсна, че Бернадет три пъти загребвала от нея и три пъти я изливала, без да посмее да я поднесе до устата си. Накрая се подчинила, макар и с отвращение. От мястото, където изкопала дупката, започнала да блика по-силна струя. Някакъв човек, който бил сляп с едното си око, напръскал с няколко капки лицето си и зрението му се възвърнало. Една отчаяна жена потопила в извора новороденото си бебе, което умирало. Този ден температурата била под нулата. Детето оздравяло.
Постепенно новината се разпространила и хиляди хора започнали да се стичат на това място. Момичето продължавало да разпитва жената как се казва, но тя само се усмихвала.
Докато най-сетне, в един прекрасен ден, „Онова“ се обърнало към Бернадет и казало:
— Аз съм Непорочното зачатие.
Доволно, момичето веднага изтичало при свещеника, за да му каже името.
— Не може да бъде! — учудил се той. — Никой не може да бъде дървото и плода едновременно, детето ми. Върни се и я поръси със светена вода!
Според свещеника само Бог би могъл да съществува преди всичко останало и по всичко личало, че Бог е мъж.
Той направи дълга пауза.
— Бернадет напръскала „Онова“ със светена вода, видението се усмихнало нежно — и нищо повече.
На 16 юли жената се появила за последен път. Скоро след това Бернадет влязла в манастир, без да разбере, че коренно е променила съдбата на това малко селище, разположено в близост до пещерата. Изворът продължавал да струи, а чудесата не преставали.
Новината обиколила първо Франция, а после и целия свят. Градът се разраснал и се променил: надошли търговци, появили се хотели. Бернадет починала и била погребана далеч от това място, без да узнае какво става там.
По това време Ватиканът признал съществуването на видения и някои хора, в желанието си да поставят Църквата в неудобно положение, започнали да измислят несъществуващи чудеса, но после били разобличени. Църквата остро реагирала и от определена дата започнала да признава за чудеса само онези явления, които били най-строго проверявани от лекарски и научни комисии.
Водата обаче продължавала да блика и да лекува.
Стори ми се, че чух шум близо до нас. Изплаших се, а той дори не помръдна. Мъглата сякаш се бе превърнала в живо същество със своя история. Замислих се върху всичко, което той бе казал, както и върху въпроса, чийто отговор така и не разбрах: как е научил всичко това?
Замислих се и за женското лице на Бог. Душата на мъжа до мен бе изпълнена с противоречия. Неотдавна ми писа, че иска да постъпи в католическа семинария, а в същото време вярваше, че Бог има женско лице.
Той седеше неподвижно. Аз продължавах да се чувствам като в утробата на Майката Земя, извън времето и пространството. Историята на Бернадет сякаш ставаше пред очите ми, сред обгръщащата ни мъгла.
Той отново заговори:
— Бернадет не е знаела две много важни неща. Първото е, че преди християнската религия да достигне дотук, в тези планини са живели келти, а Основният култ в тяхната култура е култът към Богинята. Безброй поколения са знаели за женското лице на Бог и са споделяли Неговата любов и слава.
— А кое е второто нещо?
— Малко преди да започнат виденията на Бернадет, висшите власти на Ватикана били свикани тайно.
Почти никой не е знаел какво става на тези събрания, а свещеникът от Лурд със сигурност не е имал никаква представа за тях. Ръководството на Католическата църква решавало дали да приеме догмата за Непорочното зачатие.
В края на краищата догмата била официално обявена в папската була Ineffabilis Deus, но без да бъде обяснено на обикновените хора какво точно означава.
— Но какво общо имаш ти с всичко това? — попитах аз.
— Аз съм Неин последовател. От Нея научавам много — каза той, без да разбере, че в същото време разкри пред мен източника на всички свои знания.
— Ти виждал ли си я?
— Да.
Върнахме се на площада, прекосихме го и се озовахме до църквата. Видях кладенеца, светлината на уличната лампа и бутилката от вино с двете чаши на бордюра. „Тук сигурно са били двама влюбени — помислих си аз. — Стояли са мълчаливо, докато сърцата им са говорили помежду си. И след като сърцата са си казали всичко, започнали са да споделят великите тайни.“