И този път не проведохме разговор за любовта но това нямаше значение. Чувствах, че се намирам пред нещо много сериозно и трябва да се помъча да го разбера колкото се може по-добре. За миг си спомних за следването си, за Сарагоса, за мъжа на живота си, когото се опитвах да открия, но всичко това сега ми се струваше много далечно, обвито в същата мъгла, която бе паднала в Сен Савен.
— Защо ми разказа цялата тази история за Бернадет? — попитах го.
— И аз не знам защо — отвърна той, като отбягваше погледа ми. — Може би защото сме близо до Лурд. Може би защото вдругиден е празникът на Непорочното зачатие. А може би защото искам да ти докажа, че моят свят не е толкова самотен и безумен, колкото изглежда.
„Много други хора са част от него. И вярват в това което говорят.“
— Никога не съм казвала, че твоят свят е безумен. По-скоро моят е такъв: похабявам най-хубавите години от живота си над тетрадки и лекции, които няма да ми помогнат да напусна едно място, което вече познавам до болка.
Почувствах, че той изпита облекчение: аз го разбирах.
Надавах се, че ще продължи да говори за Богинята, но той се обърна към мен и каза:
— Хайде да спим. Пихме твърде много.
Вторник, 7 декември 1993 г.
Той веднага заспа. Дълго стоях будна, мислейки за мъглата навън, за площада, за виното и за разговора. Прочетох ръкописа, който той ми даде, и се почувствах щастлива: Бог — ако наистина съществува — е и Баща, и Майка.
След това изгасих лампата и се замислих за настъпилото между нас мълчание при кладенеца. Именно в тези мигове, когато не разговаряхме, разбрах, че съм много близо до него.
Нищо не си казахме. Не е нужно да се разговаря за любовта, защото тя има свой собствен глас и говори от свое име. В тази нощ, на ръба на кладенеца, мълчанието позволи на сърцата ни да станат по-близки и да се опознаят по-добре. Сърцето ми чу какво казва неговото сърце и се почувствах щастлива.
Преди да заспя, реших да направя това, което той наричаше „упражнението на Другия“.
„Намирам се тук, в тази стая, далеч от всичко, с което съм свикнала — помислих си. — Разговарям за неща, от които никога не съм се интересувала, и спя в някакъв град, в който никога не съм идвала. Мога да се престоря — поне за няколко минути, — че съм различна.“
Започнах да си представям как бих искала да живея сега. Бих искала да съм весела, любопитна, щастлива. Да изживявам пълноценно всеки миг, жадно да пия от водата на живота. Отново да повярвам в мечтите си. Да се боря за това, което искам.
Да обичам един мъж, който ме обича.
Да, това е жената, която бих желала да бъда — тя се появи внезапно и се превърна в самата мен.
Почувствах, че душата ми е потопена в светлината на един Бог — или Богиня, — в когото вече не вярвах. Почувствах как в този миг Другата напусна тялото ми и седна в ъгъла на малката стая.
Наблюдавах жената, която бях до този момент: бях слабохарактерна, но не се и опитвах да изглеждам силна. Страхувах се от всичко, но си казвах, че това не е страх, а мъдрост, дошла с опознаването на действителността. Зазиждах прозорците, през които проникваше радостта на слънцето, за да не би старите ми мебели да избелеят.
Видях Другата, седнала в ъгъла на стаята — уязвима, изморена, разочарована. Тя контролираше и държеше в робство онова, което винаги би трябвало да бъде на свобода: своите чувства. Опитваше се да прецени бъдещата любов от позицията на отминалото страдание.
Но любовта винаги е нова. Няма значение дали обичаме веднъж, два пъти или десет пъти в живота си — винаги се оказваме в непозната ситуация. Любовта може да ни отведе в ада или в рая, но винаги ни води нанякъде. Трябва да я приемем, защото тя е храната на нашето съществуване. Ако откажем да го сторим, ще умрем от глад под отрупаните клони на дървото на живота, защото няма да сме посмели да протегнем ръка и да откъснем плодовете. Където и да се намираме, трябва да търсим любовта, дори това да означава часове, дни и седмици на разочарование и печал.
Защото в мига, в който тръгнем да търсим любовта, тя също тръгва към нас.
И ни спасява.
Когато Другата се отдалечи от мен, отново заговорих със сърцето си. То ми каза, че през отвора в стената на бента вече може да мине буйно течение, че ветровете духат във всички посоки, а то е щастливо, понеже отново го чувам.
Моето сърце ми каза, че съм влюбена. И аз заспах доволна, с усмивка на устните си.