— И коя е тя?
— Знаеш, че и аз съм доволна. Благодарение на теб днес съм тук, изкачвам истинска планина, далеч от планините от тетрадки и учебници. Ти ме правиш щастлива. А щастието се увеличава многократно, когато е споделено.
— Направила си упражнението на Другия, нали?
— Да. Как разбра?
— Ти също си се променила. Човек винаги научава това упражнение в най-подходящия момент.
През цялата тази сутрин Другата ме преследваше. Опитваше се да се приближи отново. С всяка изминала минута обаче гласът й ставаше все по-слаб, а образът й започна да се размива. Сетих се, че филмите за вампири завършват с това как чудовището се разпада на прах.
Минахме край още един стълб с образа на Дева Мария върху кръста.
— За какво си се замислила? — попита той.
— За вампири. За затворени в себе си нощни духове, които отчаяно търсят компания, но са неспособни да обичат.
„Ето защо легендата разказва, че за да бъдат убити, е достатъчно в сърцето им да бъде забито и най-малкото колче. Когато това се случи, сърцето се пробужда, освобождава енергията на любовта и унищожава злото.“
— Никога по-рано не бях мислил за това. Но е съвсем логично.
Успях да забия колчето. И сърцето ми, освободено от проклятията, отново властваше над всичко. За Другата повече нямаше място.
Сто пъти изпитах желание да хвана ръката му и сто пъти останах неподвижна, без да го сторя. Бях малко объркана — исках да му кажа, че го обичам, а не знаех как да започна.
Разговаряхме за планини, реки. Изгубихме се в гората, но след около час намерихме пътеката. Ядохме сандвичи и пихме разтопен сняг. Когато слънцето започна да се спуска, решихме да се върнем в Сен Савен.
Звукът от стъпките ни отекваше в каменните стени. Инстинктивно вдигнах ръка към каменния съд със светена вода и се прекръстих. Спомних си какво ми бе казал — водата е символ на Богинята.
— Ела — каза той.
Тръгнахме през безлюдната и тъмна църква към главния олтар, където е бил погребан свети Савен — отшелник, живял в началото на първото хилядолетие. Стените на църквата много пъти са били събаряни и издигани отново.
Има места, които постоянно са разрушавани от войни, гонения, безразличие. Но въпреки това те продължават да бъдат свещени. Минава някой през тях, чувства, че нещо липсва, и отново го изгражда.
Една от статуите с разплатил Христос породи у мен странното усещане, че главата му се движи и той ме следи с поглед.
— Нека да се спрем тук!
Намирахме се пред един олтар на Света Богородица.
— Погледни статуята!
Мария с детето в ръце. Младенецът с вдигнати нагоре ръчички.
Казах му какво виждам.
— Разгледай я по-внимателно! — настоя той.
Взрях се във всеки детайл от дървената скулптура: позлатената боя, пиедесталът, съвършенството, с което художникът бе изваял гънките на наметалото. Ала разбрах какво имаше предвид едва когато забелязах пръста на младенеца.
Въпреки че Исус се намираше в прегръдките на Мария, Той беше този, който я държеше. Ръчичката на детето, вдигната към небесата, сякаш издигаше Богородица във висините. Връщаше я при нейния Годеник.
— Скулпторът, който е сътворил това преди повече от шестстотин години, е знаел какво иска да каже — промълви той.
По дървения под се чуха стъпки. Влезе една жена и запали свещ пред главния олтар.
Постояхме мълчаливо, за да не попречим на негласната й молитва.
„Любовта никога не идва постепенно“, мислех си, докато го гледах как съзерцава Дева Мария. Предишния ден светът имаше смисъл за мен и без неговото присъствие. А сега изпитвах нужда той да е до мен, за да мога да видя истинския блясък на нещата.
Когато жената излезе, той заговори отново:
— Скулпторът е знаел за Великата майка, Богинята, милостивото лице на Бога. Ти ми зададе един въпрос, на който до този момент не успях да дам най-точния отговор. Попита ме къде съм научил всичко това.
Да, бях попитала и той бе отговорил. Но замълчах.
— Учил съм като този скулптор — продължи той. — Приех любовта към висините. Оставих се да бъда воден.
Сигурно си спомняш за онова писмо, в което споменавах, че искам да вляза в манастир. Никога не съм ти казвал, но накрая все пак влязох.
Веднага се сетих за разговора преди беседата. Сърцето ми се разтуптя и се опитах да съсредоточа погледа си върху Дева Мария. Тя се усмихваше.
„Не може да бъде. Влязъл е в манастир, но после го е напуснал. Моля те, кажи ми, че е напуснал семинарията.“
— Вече бях изживял доста бурна младост — продължи той, без да отгатне мислите ми. — Бях видял други народи, друга природа. Бях търсил Бог по всички краища на света. Бях се влюбвал в други жени, бях работил за много хора, вършейки най-различни неща.