Ръката му се плъзна по косите ми и докосна лицето ми. Целунах го леко по устните и се върнах в леглото си.
Не можех да си обясня защо постъпих така. Не знаех дали го правя, за да го привлека още по-силно, или за да не му отнемам свободата.
Но изминалият ден бе доста дълъг. Бях прекалено изморена, за да мисля.
Прекарах една много спокойна нощ. По някое време ми се стори, че съм будна, въпреки че продължавах да спя. Някаква жена се появи и ме взе в скута си, а аз сякаш я познавах отдавна, може би затова се почувствах закриляна и обичана.
Събудих се в седем сутринта — беше ми много горещо. Сетих се, че бях усилила радиатора докрай, за да изсъхнат дрехите. Все още не се бе разсъмнало и се опитах да стана безшумно, за да не го събудя.
Щом станах, видях, че го няма.
Изпаднах в паника. Другата веднага се събуди и ми каза: „Виждаш ли? Той разбра, че ще се съгласиш, и изчезна. Като всички мъже.“
Паниката ми непрекъснато растеше. Самата аз не губех самообладание, но Другата не спираше да говори:
„Все още съм тук. Ти позволи на вятъра да промени посоката си, отвори вратата и любовта нахлу в живота ти. Ако действаме бързо, ще успеем да овладеем положението.“
Налагаше се да разсъждавам по-практично. Да взема мерки.
„Той си тръгна — продължаваше Другата. — Трябва да се махнеш от това затънтено място. Животът ти в Сарагоса все още е непокътнат: върни се бързо, преди да си изгубила постигнатото с толкова усилия!“
„Той сигурно е имал основание да го направи“, помислих си.
„Мъжете винаги имат някакви основания — отговори Другата. — Но истината е, че накрая винаги изоставят жените.“
В такъв случай трябваше да помисля как да се върна в Испания. Нуждаех се умът ми да е зает с нещо.
„Да започнем с практичната страна на въпроса: парите“, каза Другата.
Нямах нито сентаво. Трябваше да изляза, да се обадя по телефона на родителите си за тяхна сметка и да чакам да ми изпратят пари, за да се върна.
Но днес е почивен ден, парите ще пристигнат най-рано утре. Какво ще ям? Как да обясня на хазаите, че трябва да изчакат два дни, докато им платя?
„По-добре нищо не им казвай“, посъветва ме Другата. Да, тя имаше опит, знаеше как да се справи в подобна ситуация. Не беше някакво влюбено момиченце, което губи самообладание, а жена, която винаги е знаела какво иска от живота. Трябваше да остана тук и да се престоря, че нищо не се е случило и че го чакам да се върне. А когато пристигнеха парите, щях да им платя и да си тръгна.
„Много добре! — каза Другата. — Ти пак ставаш такава, каквато си беше. Не бъди тъжна, един ден ще срещнеш мъж, когото да обичаш без никакъв риск.“
Взех си дрехите от радиатора — бяха съвсем сухи. Трябваше да разбера в кое от близките градчета има банка, да се обадя по телефона, да направя нещо. Докато мисълта ми е заета с това, няма да имам време да плача и да тъгувам.
Едва тогава забелязах някаква бележка:
„Отивам до семинарията. Приготви си нещата, защото довечера тръгваме за Испания. Ще се върна късно следобед.“
И най-отдолу бе написал: „Обичам те.“ Притиснах бележката до сърцето си, изпитвайки едновременно срам и облекчение. Усетих, че Другата съвсем се смали, учудена от бележката.
И аз го обичах. С всяка изминала минута, с всяка секунда тази любов растеше и ме преобразяваше. Отново бях повярвала в бъдещето и се опитвах постепенно да си възвърна вярата в Бога.
И всичко това благодарение на любовта!
„Не искам да разговарям повече със собствената си глупост — зарекох се аз, като окончателно затръшнах вратата пред Другата. — Все едно е дали ще паднеш от третия или от стотния етаж.“
Ако ще падам, то нека да е отвисоко.
— Елате да закусите, преди да излезете — каза ми жената.
— Не знаех, че говорите испански — изненадах се аз.
— Границата е близо. В Лурд през лятото идват доста туристи. Ако не знам испански, няма да мога да давам стаи под наем.
Тя приготвяше препечени филийки и кафе с мляко. Започнах да настройвам духа си така, че да издържа до края на деня; знаех, че всеки час щеше да ми се струва година. Надявах се закуската да ме поразсее.
— Откога сте женени? — попита ме жената.
— Той беше първата ми любов — отвърнах аз. Бе достатъчно.
— Виждате ли онези остри върхове? — продължи жената. — Първата ми любов загина в планината.
— Но после сте срещнали друг.
— Да, срещнах. И успях отново да намеря щастието. Странно нещо е съдбата: почти никоя от жените, които познавам, не се омъжи за първата си любов.