А тези, които се омъжиха, все повтарят, че са пропуснали нещо важно, че не са изживели всичко, което е трябвало да изживеят.
Изведнъж тя спря да говори.
— Извинявайте! Не исках да ви обидя!
— Но вие не ме обиждате!
— Все поглеждам към кладенеца и си мисля: по-рано никой не е знаел къде има вода, докато един ден свети Савен решил да копае и я открил. Ако не го беше направил, градът щеше да е там долу, до реката.
— Но какво общо има това с любовта? — попитах аз.
— Този кладенец доведе хората с техните надежди, мечти, конфликти. Някой се е осмелил да търси вода, водата се е появила и всички са се събрали около нея. Струва ми се, че когато не се боим да търсим любовта, тя се появява и в крайна сметка ние ставаме все по-достойни за любовта на другите. Когато някой ни обича, всички започват да ни обичат.
И обратно, когато сме сами, се чувстваме още по-самотни. Колко странен е животът!
— Чували ли сте за една книга, която се казва „Книга на промените“? — попитах я аз.
— Не съм чувала.
— В нея е казано, че цял един град може да бъде преместен на друго място, но не и един кладенец. Влюбените се срещат, утоляват жаждата си, построяват къща и отглеждат децата си около кладенеца.
Но ако един от двамата реши да си тръгне, кладенецът не може да го последва. При него остава изоставената любов, въпреки че е пълна със същата чиста вода отпреди.
— Дъще, ти говориш като старица, която много е страдала!
— Не. Просто винаги съм се страхувала. Никога не съм копала кладенец. Правя го сега, в момента, и не трябва да забравям риска.
Имах нещо в джоба си, което ми тежеше. Когато го напипах, сърцето ми се сви. Изпих си кафето набързо. Ключът! Ключът беше у мен.
— Научих, че имало някаква жена в тоя град, която починала и завещала всичко на семинарията в Тарб. Знаете ли къде се намира къщата й?
Излязохме навън и жената ми я показа. Бе една от средновековните къщи около площадчето, а задната й част гледаше към долината и планинските върхове.
— Двама свещеници ходиха там преди около два месеца и…
Тя ме погледна, а на лицето й се изписа съмнение.
— И единият от тях приличаше на мъжа ти — довърши жената след дълга пауза.
— Бил е той самият — казах й аз на излизане, доволна, че позволих на детето в мен да стори тази лудория.
Стоях пред къщата и не знаех какво да правя. Мъглата покриваше всичко и ми се струваше, че съм в някаква сива нереалност, от която изникват странни фигури и ни водят на още по-странни места.
Пръстите ми нервно стискаха ключа.
Поради мъглата нямаше да е възможно да се види планината от прозорците на къщата. Вътре щеше да е мрачно, без слънце, което да огрява пердетата. Къщата щеше да е тъжна, понеже той нямаше да е до мен.
Погледнах си часовника. Девет сутринта.
Трябваше да правя нещо, което да ми помогне да убия времето, да чакам.
Да чакам. Това бе първият урок на любовта, който научих. Денят се влачи бавно и ти правиш хиляди планове, представяш си всички възможни разговори, обещаваш си да промениш държанието си и ставаш все по-неспокойна, докато се прибере любимият ти.
И тогава вече не знаеш какво да кажеш. Всичките тези часове на очакване са се превърнали в напрежение, напрежението е породило страх и ние се срамуваме да изразим любовта си именно поради тоя страх.
Не знам дали да вляза, или не. Спомних си разговора от предишния ден — тази къща бе символ на една мечта.
Все пак не можех да стоя така цял ден. Събрах смелост, извадих ключа от джоба си и тръгнах към вратата.
— Пилар!
Гласът, произнесъл името ми със силен френски акцент, идваше от мъглата. Бях по-скоро учудена, отколкото изплашена. Може би беше собственикът на къщата, в която бяхме наели стаята, но не си спомнях да съм му казвала името си.
— Пилар! — чух аз отново, този път по-близо.
Взрях се в площада, потънал в мъглата. Някакъв силует бързо се приближаваше към мен. Кошмарът със странните неясни фигури се превръщаше в действителност.
— Почакай! — извика той. — Искам да говоря с теб!
Когато се приближи още, видях, че е свещеник. Приличаше на карикатура на провинциално кюре: нисък, пълничък, с бели косми, щръкнали тук-там по плешивата му глава.
— Здравей! — подаде ми той ръка и широко се усмихна. Доста слисана, отвърнах на поздрава му.
— Жалко, че всичко е потънало в мъгла — каза той, поглеждайки към къщата. — Сен Савен е в самата планина и гледката от тази къща е прекрасна. От прозорците й се виждат както долината в ниското, така и заледените остри върхове там горе. Ти сигурно вече знаеш това.
Начаса разбрах кой беше този човек: игуменът на манастира.