— Да, и майка — каза той. — За да имаш духовен живот, не е нужно да постъпваш в семинария, да постиш, да спазваш обет за въздържание и целомъдрие.
Достатъчно е да имаш вяра и да приемеш Бог. От този момент нататък всеки от нас става част от Неговия път, чрез нас Той извършва Своите чудеса.
— Той ми е говорил за вас — прекъснах го аз. — И ми обясни нещата по същия начин.
— Надявам се, че ще приемеш дарбата му — отвърна отецът. Защото невинаги е така, както ни учи историята. Озирис е бил убит в Египет. Гръцките богове постоянно са се карали заради жени или простосмъртни. Аптеките са прогонили Кецалкоатъл. Викингските богове са участвали в опожаряването на Валхала, двореца на бог Один, заради една жена. Исус е бил разпънат на кръст. Защо?
Не знаех какво да отговоря.
— Защото Бог е дошъл на Земята, за да ни покаже нашето собствено могъщество. Ние сме част от Неговия сън, а Той желае сънят му да има щастлив край. В такъв случай, ако приемем, че Бог ни е създал, за да бъдем щастливи, трябва да признаем, че ние сами сме си виновни за онова, което ни носи мъка или ни води към провал.
Ето защо винаги убиваме Бог. Било на кръста, на кладата, на заточение, било в сърцата ни.
— Но тези, които Го разбират…
— Те преобразяват света. С цената на много жертви.
Жената, която пренасяше дърва, видя отеца и се затича към нас.
— Благодаря ви, отче! — каза тя, като целуваше ръцете му. — Момчето излекува мъжа ми!
— Излекувала го е Светата Дева — отвърна отецът, ускорявайки крачка. — Той е само нейно оръдие.
— Той го излекува! Влезте, моля ви!
В същия миг си спомних за предишната вечер. Докато вървяхме към катедралата, някакъв човек ми бе казал: „Вашият приятел върши чудеса!“
— Бързаме! — каза отецът.
— Не, не бързаме — възразих аз, въпреки че много се срамувах да говоря на френски — език, който не владеех добре. — Студено ми е и ми се пие кафе!
Жената ме хвана за ръка и влязохме. Къщата беше уютна, без излишен лукс: стените бяха от камък, а подът и таванът — от дърво. Пред запалената камина бе седнал мъж на около шейсет години.
Щом забеляза игумена, той стана, за да му целуне ръка.
— Недей! — спря го отецът. — Още не си оздравял напълно.
— Напълнях с десет килограма, но все още не мога да помагам на жена си — отвърна мъжът.
— Не се безпокой! Скоро ще се почувстваш много по-добре, отколкото преди.
— Къде е момчето? — попита мъжът.
— Видях го да отива там, където обикновено ходи — отговори жената. — Само че този път беше с кола.
Отецът ме погледна, ала нищо не каза.
— Благослови ни, отче — помоли го жената. — Силата, която той има…
— Силата е на Светата Дева — прекъсна я отецът.
— Силата на Света Богородица е също и ваша сила. Вие го доведохте тук.
Този път отецът избегна погледа ми.
— Помолете се за мъжа ми, отче — настоя жената. Отецът си пое дълбоко въздух, после каза на мъжа:
— Застани пред мен.
Човекът се подчини. Отецът затвори очи и каза една молитва. После призова Светия Дух, като го помоли да не се отделя от този мъж и да му помага.
Изведнъж започна да говори много бързо, сякаш правеше някакво заклинание, и аз вече не успявах да следя думите му. Ръцете му докоснаха раменете на мъжа, после се спуснаха надолу до пръстите му. Направи този жест няколко пъти.
Огънят в камината запращя по-силно. Може би беше обикновено съвпадение или пък отецът бе навлязъл в непознати за мен територии, които влияеха върху природните стихии.
Аз и жената се стряскахме всеки път, когато някоя цепеница изпращяваше. Отецът нищо не забелязваше, бе изцяло отдаден на задължението си да бъде оръдие на Светата Дева, както бе казал преди това. Говореше на някакъв странен език. Думите излизаха от устата му с невероятна бързина. Бе поставил неподвижно ръцете си върху раменете на човека пред себе си.
Ритуалът свърши така внезапно, както бе започнал. Отецът се обърна и ги благослови по традиционния начин, като ги прекръсти с дясната си ръка.
— Нека Бог бъде винаги в този дом!
След това се извърна към мен и ме подкани да продължим пътя си.
— Чакайте, не ви направих кафе! — каза жената, като видя, че си тръгваме.
— Ако пия кафе сега, няма да мога да спя — отговори отецът.
Жената се засмя и добави нещо. Не я чух добре, защото вече бяхме поели по пътя. Може би искаше да каже, че все още е сутрин.
— Отче, жената спомена за някакво момче, което излекувало мъжа й. Това е той, нали?
— Да, той е.
Почувствах се зле. Спомних си вчерашния ден, Билбао, беседата в Мадрид, хората, които говореха за чудеса, присъствието, което усетих, докато другите ме бяха прегърнали и се молехме.