И тъй, обичах мъж, който имаше дарбата да лекува. Човек, който помагаше на ближния, облекчаваше страданието, помагаше на болните да оздравеят и възвръщаше надеждата у техните близки. Мисия, която не се вместваше в една къща с бели завеси, с любимите плочи и книги.
— Не се обвинявай, дъще!
— Вие четете мислите ми!
— Да, чета ги — отвърна отецът. — Аз също имам дарба и се опитвам да бъда достоен за нея. Светата Дева ме научи да се потапям във вихъра на човешките чувства, за да ги насочвам във възможно най-добрата посока.
— Вие също вършите чудеса.
— Не мога да лекувам, но притежавам една от дарбите на Светия Дух.
— В такъв случай можете да прочетете какво става в сърцето ми. Знаете, че го обичам и че тази любов расте с всеки изминал миг. Заедно открихме света и заедно ще останем в него. Волно или неволно, той присъстваше във всички дни от живота ми.
Какво ли можех да споделя с този свещеник, който вървеше до мен? Той никога нямаше да разбере, че съм имала други мъже, влюбвала съм се и ако се бях омъжила, щях да съм щастлива. Още като дете бях открила любовта на един площад в Сория и после я бях забравила.
Но по всичко личеше, че това последното не го бях сторила много добре. Достатъчни бяха три дни, за да започне всичко отново.
— Имам право да бъда щастлива, отче. Ще си възвърна изгубеното. Ще се боря за щастието си, не искам да го пропусна отново.
Ако се откажа от тази борба, това ще означава, че се отказвам от духовния си живот. Както вие казахте, ще отдалеча от себе си Бог, ще изгубя женската си сила и власт. Ще се боря за него, отче.
Знаех защо този нисък и дебел човечец ме бе потърсил. Бе дошъл, за да ме убеди да го напусна, защото той имаше много по-важна мисия, която трябваше да изпълни.
Изобщо не вярвах, че отецът, който крачеше до мен, искаше да се оженим и да живеем в къща като тази в Сен Савен. Игуменът казваше това, за да ме заблуди, за да престана да се защитавам, и тогава с усмивка да ме убеди в противното.
Той прочете мислите ми, но нищо не каза. А може би се лъжех, може би отецът изобщо не беше в състояние да отгатва мислите на хората. Мъглата бързо се разсейваше и вече виждах пътя, планинския склон, полето и дърветата, покрити със сняг. Сякаш и чувствата ми се бяха прояснили.
Толкова по-зле! Ако е вярно, че отецът наистина умее да чете мисли, нека да прочете моите и да узнае всичко. Нека да узнае, че снощи той поиска да се любим, а аз отказах и съжалявам за това.
Вчера си мислех, че ако той наистина трябва да си тръгне, винаги ще си спомням за него като за стар приятел от детинство. Нищо подобно! Въпреки че членът му не проникна в мен, проникна нещо много по-дълбоко и докосна сърцето ми.
— Отче, обичам го — повторих аз.
— Аз също го обичам. Любовта винаги прави глупости. В моя случаи тя ме кара да се опитам да го отдалеча от твоята съдба.
— Няма да бъде лесно да ме отдалечите, отче. Снощи по време на молитвите пред пещерата открих, че и аз мога да пробудя у себе си тези дарби, за които говорите. И ще ги използвам, за да го задържа до себе си.
— Дано да успееш! Дано! — каза отецът и на лицето му се появи лека усмивка.
Спря и извади броеница от джоба си. После, с броеницата в ръка, ме погледна право в очите.
— Исус е казал, че не трябва да се кълнем, и аз няма да се закълна, но ти казвам в присъствието на нещо, което е свято за мен, че не бих желал той да избере конвенционалния религиозен живот. Не бих искал да бъде ръкоположен за свещеник. Той може да служи на Господ по друг начин — като бъде заедно с теб.
Трудно ми бе да повярвам, че казва истината, но явно беше така.
— Той е тук — каза отецът.
Обърнах се и недалеч от нас забелязах една спряна кола. Бе същата, с която дойдохме от Испания.
— Винаги идва пеша — добави отецът, като се усмихваше. — Този път е искал да създаде у нас впечатление, че дълго е пътувал.
Маратонките ми подгизнаха от снега, но отецът носеше отворени сандали върху вълнените чорапи и реших да не се оплаквам.
Щом той можеше да ходи така, аз също можех. Започнахме да се изкачваме към върховете.
— Дълго ли ще вървим?
— Най-много половин час.
— А къде отиваме?
— Да го посрещнем, него и другите.
Разбрах, че не искаше да продължим разговора. Може би имаше нужда да вложи цялата си енергия в изкачването. Крачехме мълчаливо — мъглата вече почти се бе разсеяла и започна да изплува жълтият диск на слънцето.
За пръв път можех да обхвана с поглед цялата долина: долу се виждаше някаква река, разпръснати тук-там села и Сен Савен, врязал се в склона на планината. Успях да различа камбанарията на църквата, някакво гробище, което преди това не бях забелязала, и средновековните къщи с изглед към реката.