Отецът се обърна към мен и ме хвана за раменете.
— Моля те! Спаси го от страданието и трагедията, които го очакват! Той няма да издържи!
— Разбирам колко много го обичате, отче.
Той поклати глава.
— Не, нищо не разбираш. Твърде млада си, за да познаваш лошотията на тоя свят. В този момент ти също се изживяваш като новатор. Искаш да променяш света заедно с него, да проправяш нови пътища, да сториш така, че историята на вашата любов да стане легендарна и да бъде разказвана от поколение на поколение. Все още вярваш, че любовта може да победи.
— А нима не може?
— Може, разбира се. Но ще победи, когато удари часът за това. След като свършат небесните битки.
— Обичам го! И нямам намерение да чакам небесните битки, за да победи любовта ми!
Погледът му се зарея в далечината.
— При реките Вавилонски седяхме и плачехме — там седяхме и плачехме, кога си спомняхме за Сион — промълви той, сякаш говореше на себе си. — На върбите всред Вавилон окачихме нашите арфи.
— Колко тъжни думи! — отвърнах аз.
— Това е началото на един псалм. Той разказва за заточението, за онези, които искат да се върнат в Обетованата земя, но не могат. И това заточение продължава още. Какво мога да сторя, за да намаля страданието на някой, който иска да се завърне в рая, преди да е ударил часът?
— Нищо, отче. Абсолютно нищо.
— Ето го и самия него — каза игуменът.
Видях го. Бе коленичил в снега на около двеста метра от мен. Беше без риза и въпреки голямото разстояние забелязах, че кожата му е почервеняла от студа.
Стоеше с наведена глава, а ръцете му бяха сключени като за молитва. Не знам дали все още бях под влиянието на ритуала от предишната вечер или на жената, която пренасяше дърва в колибата, но имах чувството, че човекът, когото наблюдавах, притежава огромна духовна сила. Сякаш не принадлежеше повече на тоя свят, а живееше в единение с Бог и с просветлените духове на висините. Блясъкът на снега подсилваше това впечатление.
— В тази планина има много като него — проговори отецът. — В постоянно поклонение пред Бог и Светата Дева те се приобщават към тяхната мъдрост. Слушат ангели, светци, пророчества, мъдри думи и ги предават на малка група вярващи. Докато нещата продължават в тази посока, няма да има проблеми.
Но той няма да спре дотук. Ще тръгне по света да проповядва идеята за Великата майка. Точно сега Църквата не иска това. И светът ще посрещне с камъни първите, които заговорят за това.
— А следващите, които дойдат, ще бъдат посрещнати с цветя.
— Да, но той няма да е сред тях.
Игуменът тръгна към него.
— Къде отивате?
— Да го извадя от състоянието на транс. Да му кажа, че ти ми хареса и че благославям този съюз. Искам да го сторя тук, на това място, което за него е свещено.
Започна да ми прилошава — не знам защо, но много се изплаших.
— Трябва да размисля, отче. Не знам дали това е най-правилното решение.
— Не е най-правилното — отвърна той. — Много родители допускат грешка по отношение на децата си, понеже мислят, че знаят кое е най-доброто за тях. Аз не съм му баща и знам, че греша. Но трябва да изпълня това, което ми повелява съдбата.
Ставах все по-неспокойна.
— Нека не го прекъсваме — помолих аз. — Оставете го да довърши молитвата си.
— Той изобщо не трябваше да е тук! Трябваше да е с теб!
— Може би разговаря със Светата Дева.
— Може би. Ала дори да е така, трябва да отидем при него. Като ме види с теб, ще разбере, че съм ти разказал всичко. Той знае какво мисля.
— Днес е денят на Непорочното зачатие — настоях аз. — За него този ден е изключително важен. Забелязах колко бе радостен снощи пред пещерата.
— Непорочното зачатие е важно за всички нас — отвърна отецът. — Този път обаче аз настоявам да не говорим за религия. Нека да отидем при него!
— Но защо точно сега, отче? Защо в този миг?
— Защото знам, че в момента той взема решение относно бъдещето си. И е възможно да избере погрешния път.
Обърнах му гръб и заслизах по същата пътека, по която бяхме дошли.
— Какво правиш? Не разбираш ли, че само ти можеш да го спасиш? Не разбираш ли, че той те обича и би изоставил всичко заради теб?
Ускорих крачка и той едва успяваше да ме догонва. Въпреки това продължаваше да върви с мен.
— Точно в този момент той прави своя избор! Може да реши да те изостави! — каза отецът. — Трябва да се бориш за този, когото обичаш!
Ала аз не спирах. Вървях все по-бързо, оставяйки зад себе си планината, игумена, възможността за избор… Знаех, че човекът, който тича след мен, чете мислите ми и си дава сметка, че всеки опит да ме накара да се върна ще е безполезен. Независимо от това настояваше, убеждаваше ме, бореше се докрай.