— Къде беше? — попита ме той, щом ме видя.
— Разхождах се и се молих.
Той ме притисна силно до себе си.
— По едно време се уплаших да не би да си си тръгнала. Ти си най-скъпото нещо, което имам на тая земя!
— Ти също — отвърнах аз.
Спряхме в някакво селище близо до Сан Мартин де Унч. Заради дъжда и снега от предишния ден пресякохме Пиренеите по-бавно, отколкото бяхме предвидили.
— Трябва да намерим някое отворено заведение — каза той, като излезе бързо от колата. — Гладен съм.
Аз не помръднах.
— Хайде, ела! — настоя той и отвори вратата ми.
— Искам да те попитам нещо. Откакто се срещнахме, се каня да ти задам един въпрос.
Той начаса стана сериозен. Засмях се вътрешно на неговото безпокойство.
— Много ли е важен този въпрос?
— Много — отвърнах аз, като се опитвах да бъда сериозна. — Въпросът е следният: къде отиваме всъщност?
И двамата избухнахме в смях.
— В Сарагоса — отвърна той с облекчение.
Слязох от колата и тръгнахме да търсим отворен ресторант — нещо почти невъзможно в този късен час.
„Не, не е невъзможно. Вече нямам нищо общо с Другата. Вярвам, че стават чудеса“, казах си.
— Кога трябва да бъдеш в Барселона? — попитах го аз.
Той не отговори, а лицето му продължаваше да бъде сериозно. „Трябва да избягвам подобни въпроси — помислих си. — Може да му се стори, че се опитвам да контролирам живота му.“
Повървяхме известно време, без да разговаряме. На централния площад в градчето имаше светещ надпис „Meson El Sol“, къщата на слънцето.
— Тук е отворено. Хайде да вечеряме! — предложи той, без да каже нищо друго.
Червените чушки и аншоата бяха подредени във формата на звезда, а до тях имаше сирене от Ла Манча.
На средата на масата до запалената свещ стоеше полупразна бутилка вино „Риоха“.
— Някога това заведение е било средновековна изба — каза момчето, което ни обслужваше.
По това време в ресторанта нямаше почти никакви хора. Той стана, за да се обади по телефона, и после се върна на масата. Прииска ми се да го попитам на кого се е обадил, но този път се въздържах.
— При нас е отворено до два и половина сутринта — продължи момчето. — Но ако желаете, можете да останете още на площада, а ние ще ви сервираме пушено месо, сирене и вино. Алкохолът ще ви сгрее и няма да усетите студа.
— Няма да останем дълго — отвърна той. — Трябва да пристигнем в Сарагоса, преди да е съмнало.
Момчето се върна на бара. Ние отново напълнихме чашите си. Обзе ме същото усещане за лекота, което бях изпитала в Билбао — сладкото замайване от виното, което ни помага да кажем и да чуем трудни за произнасяне неща.
— Сигурно си изморен от кормуването, а и сме пили — казах аз след още една глътка. — По-добре е да останем тук. Докато идвахме насам, забелязах един парадор.
Той кимна в знак на съгласие и каза:
— Погледни тази маса срещу нас! Японците наричат това шибуми: финеса на простите неща. А ето че хора, които са тъпкани с пари, ходят по разни скъпи места и си мислят, че са много изискани.
Пийнах още вино.
Хотелът. Още една нощ до него.
Девствеността, която си бях възвърнала по необясним начин.
— Странно е един семинарист да говори за изкуствено усложняване на нещата — казах аз, като се опитвах да насоча мислите си в друга посока.
— Научих това именно в семинарията. Колкото повече се приближаваме до Бога чрез вярата, толкова по-достъпен става той. А колкото е по-достъпен, толкова по-силно е Неговото присъствие.
Ръката му се плъзна по повърхността на масата.
— Христос узнал за мисията си, докато рязал дърва, правил столове, легла, шкафове. Работил като дърводелец, за да ни покаже, че няма значение с какво точно се занимаваме — всичко може да ни помогне да почувстваме Божията любов.
Той спря внезапно и после продължи:
— Не искам да говоря за това. Искам да говоря за друг вид любов.
Ръцете му докоснаха лицето ми. Благодарение на виното нещата му се струваха по-лесни. На мен също.
— Защо спря изведнъж? Защо не искаш да говориш за Бог, за Светата Дева, за духовния свят?
— Искам да говоря за друг вид любов — настоя той. -За любовта между мъжа и жената, в която също се случват чудеса.
Хванах ръцете му. Ако и да познаваше великите тайнства на Богинята, той знаеше за любовта толкова, колкото и аз. Независимо от това, че бе пътувал толкова много.
И затова трябваше да плати някаква цена: инициативата. Защото жената плаща най-високата цена: отдаването.
Дълго държахме ръцете си. Четях в очите му старите страхове, които истинската любов поставя пред нас като препятствия, които трябва да преодоляваме. Прочетох спомена за това как го бях отблъснала предишната нощ, за дългата ни раздяла, за годините, прекарани в манастира в търсене на един свят, където подобни неща не се случват.