Прочетох в очите му как хиляди пъти си е представял този момент, обстановката около нас, прическата ми, цвета на дрехите ми… Исках да му кажа „да“, а също и че ще бъде добре дошъл в моя живот, че сърцето ми е победило в битката. Исках да му кажа колко силно го обичам, колко силно го желая в този момент.
Но продължавах да мълча. Сякаш насън станах свидетел на вътрешната му борба. Видях, че пред него стои моето „не“, страхът да не ме загуби, неприятните думи, които са му отправяли в подобни моменти — защото всички ние минаваме през това и то оставя белези.
Очите му заблестяха. Знаех, че в момента той се опитва да преодолее всички прегради.
И тогава освободих едната си ръка, взех чашата си и я поставих на ръба на масата.
— Ще падне! — каза той.
— Точно така. Искам да я събориш!
— Искаш да счупя чашата?
Да, да счупи чашата. Толкова прост на пръв поглед жест, а в същото време съдържаше в себе си страхове, които никога няма да успеем да си обясним. Какво лошо има в това да счупим някаква евтина чаша, след като всеки от нас го е правил неволно!
— Искаш да счупя чашата? — повтори той. — Защо?
— Мога да ти дам някакво обяснение, но в действителност искам да я счупиш просто така.
— Заради теб?
— Не, разбира се!
Той гледаше стъклената чаша на ръба на масата и се боеше, че ще падне.
„Това е временен ритуал, както ти би се изразил — прииска ми се да му кажа. — Това е забранено. Чаши не се чупят нарочно. Когато сме на ресторант или вкъщи, внимаваме чашите да не се окажат на ръба на масата. Нашият вътрешен свят изисква да внимаваме чашите да не паднат на пода.
В същото време — продължавах да си мисля аз, — когато ги счупим, без да искаме, разбираме, че не било толкова страшно. Келнерът казва: «Няма нищо» , а и никога през живота си не съм виждала ресторант, в който да включват счупена чаша в сметката. Да се чупят чаши е нещо съвсем естествено и с това не ощетяваме нито себе си, нито ближния, нито ресторанта.“
Блъснах масата. Чашата се разклати, но не падна.
— Внимавай! — каза той инстинктивно.
— Счупи чашата! — настоях аз.
„Счупи чашата — мислех си, — защото това е символичен жест. Опитай се да разбереш, че аз самата съм счупила вътре в себе си много по-важни неща от една чаша и поради това съм щастлива. Съсредоточи се върху собствената си вътрешна борба и счупи тази чаша!
Защото нашите родители са ни учили да пазим чашите, а също и телата си. Учили са ни, че детската любов не може да просъществува, че не трябва да отклоняваме мъжете от свещеническия сан, че хората не вършат чудеса и никой не предприема пътуване, без да знае къде отива.
Счупи чашата, моля те, и ни освободи от всички тези проклети предразсъдъци, от манията да обясняваме всичко и да правим само това, което другите одобряват.“
— Счупи тази чаша! — помолих го още веднъж.
Той прикова очите си в моите. После бавно плъзна ръката си по повърхността на масата, докато докосна чашата. И с бързо движение я събори на земята.
Шумът от счупеното стъкло привлече вниманието на всички. Вместо да оправдае жеста си с някакво извинение, той ме гледаше и се усмихваше, аз също се усмихвах.
— Няма нищо — извика момчето, което обслужваше масите.
Но той не го чу. Бе станал, галеше косата ми и ме целуваше.
Аз също погалих косата му, прегърнах го силно, захапах устните му, почувствах как езикът му се движи в устата ми. Тази целувка чакаше много отдавна — бе се родила до реките на детството ни, когато все още не разбирахме какво означава любовта. Същата тази целувка, която бе увиснала във въздуха, когато пораснахме, която бе обиколила света чрез спомена за един медальон, която се бе скрила зад купищата учебници, които четях, за да си осигуря държавна служба… Една целувка, която толкова пъти се бе губила и сега бе най-сетне намерена. В тази едноминутна целувка бяха събрани години на търсене, на разочарования, на невъзможни мечти.
Целувах го силно. Малкото посетители в ресторанта сигурно ни гледаха и си мислеха, че виждат само една целувка. Не знаеха, че в нея се съдържа целият ми живот, неговият живот, животът на всеки, който се надява, мечтае и търси своя път под слънцето.
Тази едноминутна целувка съдържаше всички щастливи моменти, които съм изживяла.
Той ме съблече и ме облада буйно, със страх, с желание. Почувствах болка, но това беше без значение. Както нямаше значение дали в този миг изпитвах удоволствие, или не. Галех главата му, слушах стенанията му и благодарях на Бога, че той е тук, в мен, и ме кара да се чувствам така, сякаш ми е за първи път.