Любихме се през цялата нощ — и любовта ни се преливаше в сън, в сънища. Чувствах го вътре в мен и го прегръщах, за да се уверя, че това е истина, за да не му позволя да си тръгне внезапно — като странстващите рицари, които някога са отсядали в стария замък, сега превърнат в хотел. Мълчаливите каменни стени сякаш разказваха истории за девици, които са живели в очакване, проливали са сълзи и са прекарвали безкрайно дълги дни зад прозореца, загледани в хоризонта в търсене на някаква поличба или надежда.
Ала това няма да се случи с мен, обещах си аз. Никога няма да го изгубя. Той винаги ще бъде с мен — защото, докато гледах разпятието зад един олтар, чух езиците, на които говори Светият Дух, а те казаха, че това, което върша, не е грях.
Ще бъда негова спътница и заедно ще се опитаме да направим по-добър този свят, който трябваше да бъде създаден отново. Ще говорим за Великата майка, ще се борим на страната на Архангел Михаил, ще изживяваме заедно агонията и екстаза на пионерите. Ето какво ми казаха езиците — а аз бях възвърнала вярата си и знаех, че казват истината.
Четвъртък, 9 декември 1993 г.
Когато се събудих, ръцете му бяха върху гърдите ми. Беше се разсъмнало и наблизо биеха камбаните на някаква църква.
Той ме целуна. Ръцете му още веднъж погалиха тялото ми.
— Трябва да тръгваме — каза той. — Днес е последният от почивните дни и пътищата сигурно са претоварени.
— Не искам да се връщам в Сарагоса — отвърнах аз. — Искам да бъда там, където ти отиваш. След малко ще отворят банките, с кредитната си карта мога да изтегля пари и да си купя дрехи.
— Ти ми каза, че нямаш много пари.
— Все ще се оправя някак. Трябва да скъсам окончателно с миналото си. Ако се върна в Сарагоса, може да ми хрумне, че върша глупост, че наближават изпитите, че бихме могли да живеем разделени още два месеца, докато мине сесията.
А ако си взема всички изпити, няма да искам да напусна Сарагоса. Не, не мога да се върна. Трябва да разруша мостовете, свързващи ме с жената, която бях.
— Барселона — каза той тихо.
— Какво?
— Нищо. Ще продължим да пътуваме.
— Но ти трябва да изнесеш своята беседа!
— Дотогава има още два дни — отвърна той. Гласът му звучеше странно. — Първо ще минем през друго място. Не ми се ходи направо в Барселона.
Станах. Не исках да мисля за никакви проблеми — сякаш и аз се бях събудила с чувство на притеснение и срам, каквото обикновено изпитва човек, след като е прекарал за пръв път нощта с някого.
Отидох до прозореца, открехнах завесата и погледнах улицата пред хотела. По балконите на къщите висеше простряно пране. Биеха камбани.
— Имам предложение — казах аз. — Хайде да отидем на едно място, където ходехме като деца! След това никога вече не съм се връщала там.
— Кое е това място?
— Манастирът „Пиедра“.
Когато излязохме от хотела, камбаните продължаваха да бият и той предложи да влезем за малко в църквата.
— Само това правим — отвърнах аз. — Църкви, молитви, ритуали.
— Любихме се — добави той. — Напихме се три пъти. Качихме се в планината. Успяхме да съчетаем Строгостта с Милосърдието.
Бях изрекла нещо, без да мисля. Трябваше да свикна с един нов начин на живот.
— Извинявай — казах аз.
— Нека да влезем за малко! Тези камбани са поличба.
Той беше напълно прав, но аз щях да разбера това едва на другия ден. Качихме се в колата и пътувахме четири часа до манастира „Пиедра“, без да разтълкуваме правилно скритата поличба.
Таванът се бе срутил, а малкото статуи, които бяха останали, бяха без глави — с изключение на една.
Огледах се. В миналото това място сигурно е приютявало силни мъже, които са се грижели камъните да са чисти, а на пейките да седят могъщи за времето си личности.
А сега виждах пред себе си само руини. В детството ни тези руини се превръщаха в замъци, в които играехме заедно, а аз търсех моя вълшебен принц.
Векове наред монасите от манастира „Пиедра“ са пазили за себе си това райско кътче, разположено в една низина. Имали са даром това, за което съседните селища е трябвало да се молят, за да го получат — водата. Тук река Пиедра се разстилаше в десетки водопади, потоци, езера, около които имаше буйна растителност.
Но достатъчно бе човек да извърви стотина метра, за да излезе от каньона: всичко наоколо беше безплодно и пусто. Дори самата река, след като пресечеше низината, отново се превръщаше в малко поточе — сякаш вече бе изчерпала цялата си жизненост и енергия.