— На кого благодариш?
— На Нея. И на теб, защото ти бе оръдието, чрез което вярата ми се възвърна.
Той се приближи до брега на подземното езеро, загледа се във водите му и се усмихна.
— Ела тук! — извика ме той. Доближих се.
— Трябва да ти кажа нещо, което все още не знаеш.
Думите му ме изплашиха, но погледът му бе спокоен и престанах да се тревожа.
— Всеки човек на Земята има някаква дарба — започна той. — У едни тя се появява съвсем спонтанно, други трябва доста да поработят, за да я открият. Аз самият развих дарбата си през четирите години, които прекарах в семинарията.
Този път аз бях тази, която трябваше да „играе театър“, както той се бе изразил по повод на стареца пред параклиса.
Налагаше се да се престоря, че нищо не знам.
„Прав е — помислих си. — Пътят ни трябва да е изпълнен с радост, а не с неудовлетвореност.“
— И какво правехте в семинарията? — попитах аз.
— Не става въпрос за това — каза той. — Важното е, че развих у себе си една дарба. Мога да лекувам, когато Бог пожелае.
— Чудесно! — отвърнах аз. — Тъкмо няма да харчим пари за лекари!
Той изобщо не се засмя. Почувствах се като глупачка.
— Развих дарбите си чрез харизматичните практики, които ти видя — продължи той. — В началото бях изненадан; молех се, призовавах Светия Дух, поставях ръцете си върху болното място и по този начин възвръщах здравето на мнозина. Започнах да ставам известен и всеки ден хората се редяха на опашка пред семинарията с надеждата, че ще им помогна. Във всяка инфектирана и зловонна язва виждах раните на Исус.
— Гордея се с теб — промълвих аз.
— Много хора в манастира бяха против, но игуменът ме подкрепи.
— Ще продължим да правим това. Ще обикаляме заедно света. Аз ще почиствам раните, ти ще ги благославяш, а Бог ще прави чудото.
Той отклони погледа си от мен и го прикова в езерото. В тази пещера се усещаше нечие присъствие — също както през нощта в Сен Савен, когато се напихме при кладенеца.
— Вече ти го казах, но пак ще го повторя — продължи той. — Събудих се една нощ и забелязах, че цялата ми стая е изпълнена със светлина. Видях лицето на Великата майка, любещия й поглед. От този момент нататък започнах да Я виждам. Не мога да Я извикам, но понякога Тя се появява.
Тогава вече знаех за това, което вършеха за Църквата най-напредничавите сред духовниците. Знаех, че моята мисия на Земята е не само да лекувам, но и да разчиствам пътя, за да може Бог в проявлението си на жена отново да бъде приет. Женският принцип, стълбът на Милосърдието би трябвало да бъде издигнат отново, а в сърцата на хората да бъде възстановен Храмът на Мъдростта.
Наблюдавах го. Лицето му, напрегнато допреди малко, сега се бе успокоило.
— Всичко това имаше висока цена и аз бях готов да я платя.
Той замлъкна — не знаеше как да продължи разказа си.
— Защо казваш „имаше“?
— Пътят на Богинята би могъл да бъде преправен само чрез словото и чудесата. Светът обаче не е устроен по този начин. Ще бъде много трудно; ще има сълзи, неразбиране, страдание.
„Ах, този игумен! — помислих си. — Опитал се е да всели страх в сърцето му. Но аз ще му бъда опора.“
— Който тръгне по този път, няма да изпита болка, а ще се прослави, служейки на хората — отвърнах аз.
— Повечето от тях все още не се доверяват на любовта.
Чувствах, че иска да ми каже още нещо, но не намира точните думи. Сигурно бих могла да му помогна.
— Мислила съм върху това — прекъснах го аз. — Мислила съм за първия човек, който е изкачил най-високия връх в Пиренеите и е разбрал, че без приключения не можем да оценим земната благодат.
— Какво разбираш под благодат? — попита той и аз забелязах, че отново е напрегнат. — Едно от имената на Великата майка е Света Богородица Благодатната, а щедрите й ръце разпръскват Нейната благословия върху всички, които знаят как да я получат.
Никога не трябва да осъждаме живота на другите, защото всеки сам знае колко голяма е болката и саможертвата му. Едно е да мислиш, че си намерил верния път, съвсем друго е да смяташ, че твоят път е единственият възможен.
Исус е казал: в дома на моя Отец има много жилища. Дарбата е Божия благодат. Но благодат е също така да живееш достойно, да обичаш ближния, да се трудиш… Мария е имала на Земята съпруг, който е показал колко ценен е трудът на обикновените хора. Без да се натрапва, той е осигурил покрив и храна на жена си и сина си, за да могат те да изпълнят мисията си. Стореното от него е толкова важно, колкото и извършеното от тях, въпреки че почти никой не го оценява.
Нищо не казах. Той взе ръката ми.
— Извинявай за невъздържаността.