Целунах ръката му и я сложих върху лицето си.
— Ето това искам да ти обясня — каза той, усмихвайки се отново. — От мига, в който те срещнах пак, разбрах, че не бива да те карам да страдаш заради моята мисия.
Започнах да се безпокоя.
— Вчера те излъгах. Това бе първата и последната ми лъжа — продължи той. — Всъщност не бях в семинарията. Отидох в планината и разговарях с Великата майка.
Казах й, че ако тя пожелае, ще се разделя с теб и ще продължа да следвам пътя си. Ще продължа да лекувам болните, чакащи пред вратата на манастира, да пътувам посред нощ, да понасям неразбирането на тези, които отричат вярата, както и циничния поглед на онези, които не вярват, че любовта спасява. Ако тя поиска от мен, ще се откажа дори от това, което най-много обичам на света: от теб.
Пак се сетих за игумена. Прав беше. Тази сутрин той е направил своя избор.
— В същото време й обещах, че ако ми спести тази горчива чаша, ще служа на хората чрез любовта си към теб.
— Но какво говориш? — попитах аз изплашено. Той сякаш не ме чу.
— Не е нужно да преместваш планини, за да докажеш вярата си — каза той. — Бях готов да приема страданието, но не и да го споделям с някого. Ако продължа по този път, никога няма да имаме къща с бели пердета и с изглед към планината.
— Тази къща изобщо не ме интересува! Та аз дори не поисках да вляза в нея! — отвърнах, като едва се сдържах да не викам. — Искам да вървя до теб, да се боря заедно с теб, да бъда една от първите, които са се осмелили да тръгнат по тоя път. Нима не разбираш? Ти ми върна вярата!
Слънцето се бе изместило и сега лъчите му обливаха със светлина стените на пещерата. Цялата тази красота обаче започваше да не означава нищо за мен.
Бог е скрил ада някъде в рая.
— Ти не знаеш! — започна той, а очите му ме умоляваха да го разбера. — Ти не знаеш колко е голям рискът!
— Но нали той те прави щастлив!
— Да, щастлив съм. Но рискът си е мой.
Поисках да го прекъсна, но той не ме слушаше.
— Ето защо вчера поисках от Светата Дева едно чудо — продължи той. — Поисках да ми отнеме тази дарба.
Не можех да повярвам на ушите си!
— Разполагам с малко пари и с много опит, натрупан през годините благодарение на пътуванията ми. Ще си купим къща, ще си намеря работа и ще служа на Бог като свети Йосиф, със смирението на една безименна личност. Не се нуждая повече от чудеса, за да поддържам жива вярата си. Нуждая се от теб!
Краката ми се подкосиха, имах усещането, че ще припадна.
— И в мига, в който поисках от Светата Дева да отнеме дарбата
ми, започнах да разбирам всички езици — продължи той. — А те
ми казаха следното: „Постави дланите си на Земята — така
дарбата ти ще излезе от теб и ще се върне в утробата на
Майката.“
Изпаднах в паника.
— Но ти не…
— Напротив! Направих това, което Светият Дух повелява.
Мъглата започна да се вдига и слънцето отново се показа между планинските върхове. Усетих, че Светата Дева ме разбира, защото тя също е обичала силно.
— Но тя е следвала мъжа си! Приела е пътя, по който е тръгнал синът й!
— Ние нямаме Нейната сила, Пилар. Някой друг ще получи моята дарба, тя няма да се изгуби.
Вчера в кафето телефонирах до Барселона и отмених беседата. Заминаваме за Сарагоса: ти познаваш доста хора в града и ще можем да се установим там като начало. Веднага ще си потърся работа.
Не бях в състояние да разсъждавам.
— Пилар! — извика той.
Но аз вече се връщах обратно през тунела, без да имам до себе си приятелско рамо, на което да се опра, преследвана от болните, които щяха да умрат, от семействата, които щяха да страдат, от чудесата, които нямаше да бъдат сторени, от планините, които щяха да останат завинаги на мястото си.
Нищо не виждах, усещах само почти физическото присъствие на тъмнината, която ме заобикаляше.
Петък, 10 декември 1993 г.
Край река Пиедра седнах и заплаках. Спомените ми от тази нощ са смътни и объркани. Знам само, че съм била на прага на смъртта, но не си спомнях нито лицето й, нито накъде ме е водила.
Бих искала да си я спомня, за да мога да я изтръгна от сърцето си, но не можех. От мига, в който излязох от тъмния тунел и се озовах в един свят, над който се бе спуснала нощта, всичко ми изглеждаше като сън.
На небето не светеше нито една звезда. Спомнях си смътно, че отидох при колата, откъдето взех чантата си и тръгнах безцелно. Сигурно съм стигнала до шосето и съм се опитала да тръгна на стоп. Не съм успяла и съм се върнала в градините на манастира.
Шумът на падаща вода създаваше у мен усещането, че отвсякъде съм заобиколена от водопади — където и да отидех, Великата майка ме преследваше. Да, тя е обичала този свят, обичала го е толкова, колкото и Бог, щом като се е съгласила синът й да бъде пожертвай заради хората. Но дали би могла да разбере любовта между жената и мъжа?