Той седеше до мен и гледаше реката, а аз продължавах да пиша. Утрото измина, без да си кажем нито дума — спомних си за мълчанието през онази нощ до кладенеца, където изведнъж осъзнах, че го обичам.
Ръката ми вече не издържаше от умора и спрях за малко. Тогава той наруши мълчанието.
— Беше се стъмнило, когато излязох от пещерата, и не можах да те открия. После отидох в Сарагоса. След това бях в Сория. Целия свят бих обиколил заради теб! Реших да се върна в манастира „Пиедра“ с надеждата да открия някаква следа и срещнах една жена. Тя ми посочи къде си. И ми каза, че си ме чакала през всичките тези дни.
Очите ми се напълниха със сълзи.
— Ще остана с теб, докато ти стоиш до тази река. Ако отидеш да спиш, ще спя под прозорците ти. Ако тръгнеш надалеч, ще те последвам. Ще бъда с теб, докато ми кажеш: „Върви си!“ Тогава ще си тръгна. Но ще те обичам до края на живота си.
Не можех повече да сдържам сълзите си. Видях, че той също плаче.
— Искам да знаеш, че… — започна той.
— Не казвай нищо! Чети! — подадох му аз листовете, които бяха в скута ми.
През целия следобед стоях край река Пиедра и гледах водите й. Жената ни донесе сандвичи и вино, каза нещо за времето и после ни остави насаме. На няколко пъти той прекъсваше четенето и вдигаше поглед към хоризонта, погълнат от мислите си.
По едно време реших да се разходя из гората, край водопадите, по склоновете, пълни с истории и символи. Когато слънцето започна да залязва, се върнах при него.
— Благодаря! — бяха първите му думи, след като ми върна листовете. — И те моля да ме извиниш.
Край река Пиедра седнах и се усмихнах.
— Твоята любов ме спасява и ме връща към мечтите ми — продължи той.
Стоях неподвижно и мълчах.
— Знаеш ли 136-и псалм от Библията? — попита ме той. Поклатих глава. Боях се да отговоря.
— При реките Вавилонски…
— Да, знам го — казах аз и усетих, че постепенно се връщам към живота. — В него става дума за заточението, за хората, които окачват арфите си, защото не могат да пеят мелодията, която сърцата им желаят.
— В началото псалмописецът плаче от носталгия по земята на мечтите си, но после обещава на самия себе си:
Ако те забравя, Иерусалиме — нека ме забрави десницата ми; нека прилепне езикът ми о небцето ми, ако те не помня.
Отново се усмихнах.
— Почти го бях забравил. Ти ме накара да си го припомня.
— Мислиш ли, че дарбата ти ще се върне? — попитах аз.
— Не знам. Бог винаги ми е давал втори шанс в живота. Даде ми шанс и с теб. Ще ми помогне да преоткрия пътя си.
— Нашият път — прекъснах го отново.
— Да, нашият.
Хвана ме за ръце, помогна ми да се изправя и каза:
— Върви да си вземеш нещата. Мечтите изискват много труд.
Януари 1994 г.