Выбрать главу

Той седеше до мен и гледаше реката, а аз продължавах да пиша. Утрото измина, без да си кажем нито дума — спомних си за мълчанието през онази нощ до кладенеца, където изведнъж осъзнах, че го обичам.

Ръката ми вече не издържаше от умора и спрях за малко. Тогава той наруши мълчанието.

— Беше се стъмнило, когато излязох от пещерата, и не можах да те открия. После отидох в Сарагоса. След това бях в Сория. Целия свят бих обиколил заради теб! Реших да се върна в манастира „Пиедра“ с надеждата да открия някаква следа и срещнах една жена. Тя ми посочи къде си. И ми каза, че си ме чакала през всичките тези дни.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Ще остана с теб, докато ти стоиш до тази река. Ако отидеш да спиш, ще спя под прозорците ти. Ако тръгнеш надалеч, ще те последвам. Ще бъда с теб, докато ми кажеш: „Върви си!“ Тогава ще си тръгна. Но ще те обичам до края на живота си.

Не можех повече да сдържам сълзите си. Видях, че той също плаче.

— Искам да знаеш, че… — започна той.

— Не казвай нищо! Чети! — подадох му аз листовете, които бяха в скута ми.

През целия следобед стоях край река Пиедра и гледах водите й. Жената ни донесе сандвичи и вино, каза нещо за времето и после ни остави насаме. На няколко пъти той прекъсваше четенето и вдигаше поглед към хоризонта, погълнат от мислите си.

По едно време реших да се разходя из гората, край водопадите, по склоновете, пълни с истории и символи. Когато слънцето започна да залязва, се върнах при него.

— Благодаря! — бяха първите му думи, след като ми върна листовете. — И те моля да ме извиниш.

Край река Пиедра седнах и се усмихнах.

— Твоята любов ме спасява и ме връща към мечтите ми — продължи той.

Стоях неподвижно и мълчах.

— Знаеш ли 136-и псалм от Библията? — попита ме той. Поклатих глава. Боях се да отговоря.

— При реките Вавилонски…

— Да, знам го — казах аз и усетих, че постепенно се връщам към живота. — В него става дума за заточението, за хората, които окачват арфите си, защото не могат да пеят мелодията, която сърцата им желаят.

— В началото псалмописецът плаче от носталгия по земята на мечтите си, но после обещава на самия себе си:

Ако те забравя, Иерусалиме — нека ме забрави десницата ми; нека прилепне езикът ми о небцето ми, ако те не помня.

Отново се усмихнах.

— Почти го бях забравил. Ти ме накара да си го припомня.

— Мислиш ли, че дарбата ти ще се върне? — попитах аз.

— Не знам. Бог винаги ми е давал втори шанс в живота. Даде ми шанс и с теб. Ще ми помогне да преоткрия пътя си.

— Нашият път — прекъснах го отново.

— Да, нашият.

Хвана ме за ръце, помогна ми да се изправя и каза:

— Върви да си вземеш нещата. Мечтите изискват много труд.

Януари 1994 г.

Информация за текста

© 1994 Паулу Коелю

© 1999 Даниела Петрова, превод от португалски

Paulo Coelho

Na margem do rio Piedra eu sentei e chorei, 1994

Източник: http://izvorite.com

Публикация:

КРАЙ РЕКА ПИЕДРА СЕДНАХ И ЗАПЛАКАХ. 1999. Изд. Обсидиан, София. Роман. Превод: от португ. Даниела ПЕТРОВА [Na margem do rio Piedra eu sentei e chorei, Paulo COELHO]. Печат: Абагар, Велоко Търново. Формат: 20 см. Страници: 160. Цена: 4000 лв. ISBN 954-8240-65-3.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/288]

Последна редакция: 2006-07-29 15:46:33