— Нямам намерение да ви давам заповеди — махнах с ръка. — По-скоро имам една молба и искам да ви я изложа. Бях свидетел на края на разговора ви със сеньор Тупидо и от него разбрах, че сте зависим от този господин, нали?
— Хм! Може би! — отвърна той с усмивката на човек, който без особено да се ощети — като нищо може да подари някому и хиляда талера.
— Освен това чух, че с помощта на двеста книжни талера ще можете да се освободите от тази зависимост. Ще ми позволите ли да ви предоставя на разположение тази сума?
Той ме погледна слисано. Сумата, за която ставаше въпрос, не беше значителна — само тридесет и две марки, ала за беден събирач на чай като него сигурно не беше малка. Положението на този човек бе събудило съчувствието ми и исках да му подаря парите, макар самият аз да бях всичко друго, но не и заможен.
— Сериозно ли говорите, сеньор? — попита той. — Каква цел преследвате?
— Единствената ми цел е да ви дам възможност да си възвърнете търговската самостоятелност.
— Значи състрадание, така ли?
— Не, съчувствие. Думата състрадание има и едно друго значение, а то никак не би подхождало на кавалерското впечатление, което ми правите.
Помръкналото му в последните една-две минути лице просия.
— Значи въпреки бедността ми все пак ме смятате за кабалиеро? — заключи той. — Но как да съчетаем милостинята с понятие като кабалиеро?
— За милостиня и дума не може да става.
— Значи заем, така ли?
— Щом искате така да го наречете — да. Ще приемете ли?
— Може би да, а може би и не. Какви са условията ви?
— Ще ми дадете три процента лихви за сумата. Договорът ни може да се анулира с едногодишно предупреждение. При следващата ни среща всеки от нас има право да поиска прекратяването му, при което ще трябва да ми върнете парите след изтичането на една година.
— Ами ако не се срещнем повече?
— Тогава ще задържите парите, или след пет години ще ги подарите на някой човек, който е по-беден от вас.
При тези думи той ми протегна ръка, сърдечно разтърси десницата ми и каза:
— Сеньор, вие сте благороден човек. С удоволствие приемам вашия заем и отсега знам, че няма да загубите и едно песо. Мога ли да попитам кой и какъв е чуждестранният сеньор, който така любезно иска да ми помогне?
Дадох му визитката си.
— Значи алеман! — каза той зарадвано, след като прочете името ми. — Ето, вземете и моята картичка, сеньор!
Той бръкна под изпокъсаната си връхна дреха, измъкна изкусно извезана кесийка и ми подаде една от своите картички. На нея пишеше: Маурисио Монтесо, гиа и йербатеро.
Значи този човек беше водач на чужденци и събирач на чай. Изглежда щеше да се окаже добра «находка» за мен.
— С кои райони сте добре запознат, сеньор? — попитах го аз. — Каня се да пътувам до Сантяго и Тукуман и исках да разпитам за някой свестен водач.
— Водач ли? Тогава ще ви препоръчам един от най-добрите си приятели. На него можете да се осланяте, той не е ариеро[11], който гледа само как повече да одере чужденците.
— А самият вие навярно нямате желание или време да се заемете с тази работа, а?
Той спря върху мен дружелюбния си, изпитателен поглед и ме попита:
— Хм, сеньор, богат ли сте?
— Не.
— И въпреки това ми давате пари назаем! Мога ли да попитам каква работа имате там? Да не би да отивате в Аржентина да търсите злато?
— Не.
— Тъй, тъй! Ще си помисля. И кога искате да тръгнете на път?
— Колкото е възможно по-скоро.
— Тогава сигурно няма да мога да ви водя, защото имам да свърша още някои неотложни неща. Впрочем и приятелят ми, когото искам да ви препоръчам, също не е тук в момента. Първо би трябвало да ви заведа при него, а това е един дълъг път до Парагвай. Но иначе без съмнение би си заслужавало да се измине този заобиколен път, понеже моят приятел е най-прочутият и най-опитен сендадор[12], с когото никой не може да се мери. Няма ли поне да обмислите предложението ми? Въпреки налагащото се заобикаляне, с него ще стигнете целта си много по-бързо и по-сигурно, отколкото с някой друг водач, с когото може би ще успеете да тръгнете незабавно, ала незнанието и неумението му ще ви докарат какви ли не беди.
— Кога и къде мога да се срещна с вас, за да ви съобщя решението си?
— Всъщност имах намерение да остана тук само до утре, но ще удължа престоя си с още един ден. Не ми се ще да си правите труда да идвате да ме търсите в моята странноприемница. Предпочитам аз да дойда при вас.
— Добре! Елате утре по обед в хотел «Ориентал», където ще ме намерите в стаята ми! Мисля, че дотогава ще взема решение.