— Принуждавате ме да употребя насилие!
— Никого не принуждавам. Револверите са моя собственост, така че ще ги задържа.
— Както желаете! Който не иска да чуе, трябва да почувства. Майор Кадера, вземете му оръжията!
Тази заповед бе за майора също твърде неприятна. С голямо нежелание той се зае с изпълнението й. Приближи се бавно до мен, спря се на две крачки и ми нареди:
— Дай ги!
— Вземи, каквото желаеш, сеньор! — засмях се аз. — Но внимавай да не се озовеш в непосредствена близост до юмрука ми. Веднъж вече го опита.
Свих десницата си в юмрук и му го тикнах под носа. Той се обърна към Хордан и му каза:
— Нали чухте, сеньор! Не иска!
— Но аз искам! — отвърна му генералисимото. — Даже заповядвам. Незабавно изпълнявайте!
Майорът изпадна в голямо затруднение. Избавих го от това положение, като помолих Хордан:
— Не го принуждавайте да ми посяга, сеньор! Щом се осмели да ме докосне, ще го просна на земята.
— Не забравяйте, че в случай на съпротива той ще използва оръжието си. Нали има пистолет.
— Досега да… но вече не!
Докато изричах тези думи, аз светкавично пристъпих към майора и изтръгнах пистолета от ръката му. Той изруга и посегна да ме сграбчи.
— Назад! — извиках заплашително. — Иначе ще ти пронижа главата със собствения ти куршум!
— По дяволите! — извика Хордан. — Това е вече прекалено! Не виждате ли, че и ние, останалите, сме въоръжени? Какво можете да направите срещу нас? Предайте оръжията си и то незабавно, иначе ще извикам войниците си!
— Ще предам оръжията, сеньор, но не на вас, а ей на тези хора. Ето, вижте!
Подадох на йербатерото пистолета и на капитан Търнърстик един от моите револвери, понеже той като американец може би умееше да си служи с това оръжие по-добре от останалите. После бързо отидох до вратата, затворих я с резето и като насочих втори револвер към Хордан, продължих:
— Вашите хора не могат да влязат. Впрочем ако извикате, ще стреляме!
Всичко стана толкова бързо, че майорът все още стоеше на мястото си като закован. Вярно, че офицерите също бяха грабнали пистолетите си, ала не посмяха да стрелят. Боцманът беше застанал зад гърба на Хордан и хитро ми намигна. Разбрах какво искаше да ми каже, но му направих знак да изчака, защото в противен случай може би щеше да постъпи прибързано.
— Небеса! — извика Хордан. — Нима е възможно подобно нещо?
— Ще видите, че е напълно възможно, сеньор.
— Но нали ако действително посегнете на нас, тогава моите хора буквално ще ви разкъсат на парчета!
— Нека дойдат! Във всеки случай преди това ще си доставим поне удоволствието да ви изпратим там, където няма да имате повече възможност да пленявате хора.
— Но ние ще задържим в плен само вас. Хората ви ще могат свободно да се движат наоколо!
— Едва ли ще се отделят от мен дори и за секунда.
— Но вие наистина ли си мислите, че ще ви е толкова лесно да ни застреляте? Ето аз например вземам този… ох, олеле!
Той се опита да грабне лежащия пред него пистолет, но издаде болезнен вик, понеже боцманът хвана ръцете му с огромните си лапи и ги притисна към тялото му.
— Остави го на мястото му, човече, иначе ще те смачкам като лимон! — заплаши го великанът. — Продължавайте, сеньор! Най-сетне ми се предлага толкова желаният случай да притисна в менгемето си едно човешко същество тъй здраво, че мъзгата му да протече от ботушите.
— Пусни ме! — извика Хордан. — Негоднико, ще ме удушиш!
Никой не дръзна да му се притече на помощ. Срещу офицерите му бяха насочени дулата на два револвера и на един пистолет, а на всичко отгоре аз им заявих:
— Ако не оставите незабавно пистолетите си върху масата, ще заповядам на този човек да смачка гръдния кош на генералисимото. Уверявам ви, че веднага ще чуете как се чупят ребрата му! И тъй, махнете оръжията! Едно… две…
Едва бях изрекъл думата «две» и пистолетите лежаха вече на масата. Впрочем тези господа не се страхуваха чак толкова от нас. Знаеха, че нищо не ги заплашва, ако не се държат враждебно към нас. На лицето на генерала се забелязваше дори израз на скрито задоволство. Съвсем сигурно той беше получил твърде строго мъмрене, загдето преди малко се беше оставил така да го сплаша. А ето че сега съвсем същата участ бе сполетяла и неговия началник. Несъмнено това го изпълваше със скрита радост.
— Вземете им оръжията! — наредих на йербатеросите. Те не се поколебаха нито за миг да изпълнят заповедта ми, тъй че противниците ни разполагаха единствено със сабите си, от които нямаше защо да се страхуваме, понеже кажи-речи всеки от нас имаше огнестрелно оръжие.