— Пак със сал. Не бива да се качвате на борда на параход, защото там вероятно ще събудите подозрения.
— Съгласен съм. Значи майорът има пълномощие да действа от ваше име и вие ще зачитате подписа му така, сякаш е поставен от собствената ви ръка?
— Да.
— Това ми стига, ала сеньор Тупидо сигурно ще иска и писмено пълномощно.
— Ще го дам на майора.
— Чудесно! Ами какво решихте относно собствеността ни?
Несъмнено той искаше да задържи много от нещата ни, но беше стигнал до убеждението, че няма да се съглася. Ето защо погледна въпросително към генерала, а последният му направи знак с глава да бъде по-отстъпчив. Тогава Хордан ми отговори:
— Ще получите всичко с изключение на сумата, която сте взел от майора.
— Няма да допусна да я задържите. Майорът трябва да си плати обезщетението.
— Какво ви засяга подпалването на някаква си чужда къща?
— Всеки почтен и свестен човек е мой ближен и никога не ми е нито чужд, нито безразличен.
— Но ние няма да удържим сумата от вас. Ще я вземем от парите на естансиеро Монтесо.
— Дали ще я вземете от мен или от него, е все едно. Не съм съгласен.
— Значи тази съвсем второстепенна точка ще провали цялото ни мирно споразумение?
— Да, освен ако не се откажете от вашето условие.
— Но Кадера си иска парите!
— И ние си искаме нашите! Нека в бъдеще не подпалва чуждите ранчоси.
— Не забравяйте, че вече му отнехте конете!
— И с пълно право. Те не бяха негови. Да не краде повече!
— Сеньор, имате ужасно твърда глава!
— За съжаление! И за нещастие тя притежава качеството да става все по-твърда в случай, че нещо не върви по нейната воля. Продължите ли да упорствате, тогава е твърде възможно да се отметна и от нещо друго, за което вече съм дал съгласието си.
— Кадера ще иска от мен обезщетение.
— Това си е ваша работа, а не моя. Впрочем аз съм убеден, че парите не са негова лична собственост. Той е действал по ваше поръчение и следователно е бил снабден от вас с известна сума. Вярно, че ме нарекохте луд и умопобъркан, ала понякога по изключение имам прозорлив поглед.
— Баста! С вас човек не може да излезе на глава. Вземете и тези пари! Нямам нищо против. А сега смятам, че вече сте напълно доволен, нали?
— Още не. Ще имате добрината писмено да потвърдите направените от вас отстъпки, което останалите господа ще имат добрината също писмено да потвърдят с честната си дума!
— Но това е обидно!
— Просто е само последица от собствената ви забележка, че е възможно да нарушите веднъж дадената дума. Длъжен съм непременно да го изискам заради нашата безопасност.
— Но нали все пак не е изключено да спазя писменото уверение толкова, колкото и устното!
— Именно заради това настоявам и за подписите на сеньорите офицери. За тях съм убеден, че уважават собствената си честна дума и ще настояват за изпълнението на нашия договор.
Капитанът, йербатерото и аз все още заплашително държахме оръжията си в ръка. Хордан беше вече съвсем омекнал. Той дълбоко въздъхна и каза:
— Наистина сте ужасен човек! Никога не съм виждал такова твърдоглавие! Какво да пиша?
— Аз ще ви диктувам.
— Добре! Нека ротмистърът пише, а после ние ще се подпишем. А сега свалете оръжията!
— След подписването. Преди това не.
Онзи, когото Хордан бе нарекъл ротмистър, взе хартия и перо и започна да пише, каквото му диктувах. Формулирах текста по възможно най-предпазливия начин. «Генералисимото» не прояви особен интерес към него. Предполагах, че останалите офицери поне донякъде щяха да държат на подписа си. Хордан подписа, а след него и другите добавиха своите имена.
— Тъй! — каза «генералисимото» и стана от стола. — Свършихме и тази работа. Споразумяхме се и сега ни върнете пистолетите!
— Защо държите толкова бързо да ви върнем оръжията, сеньор? Най-напред ще ви помоля да ми докажете, че ще удържите на думата си. И така, имайте добрината да наредите да ни върнат всичко, каквото ни взеха.
— Трябва да го направи генералът, на когото бяха предадени вещите ви.
— Тогава му разрешавам да се отдалечи. Но другите сеньори ще останат тук. Десет минути сигурно ще са достатъчни, за да успеете да донесете всичко. Побързайте, генерале, иначе в мен отново ще се породят подозрения. И не се опитвайте да ни скроите някой подъл номер! Ще поставите на карта живота на вашите другари!
Той не отговори, а само ми кимна. По израза на лицето му си личеше, че нямаше коварни помисли и аз го пуснах да излезе, ала веднага залостих с резето вратата зад гърба му. Другите останаха спокойно на местата си. Никой не проговори. Офицерите се чувстваха бити и с опетнена чест и аз трябва да призная, че за тях наистина беше цял позор, че при подобни обстоятелства и по такъв начин се бяха видели принудени да приемат всичките ми условия. Само ротмистърът ми хвърляше от време на време по някой поглед, който не излъчваше враждебност. Той бе все още млад и много красив мъж, в чието поведение имаше нещо благородно и кавалерско. Изглежда, че не изпитваше някаква антипатия към мен.