— Може би. Не видим ли никакъв сал, няма да спираме да чакаме на брега, а ще продължим срещу течението.
— Наистина така е по-добре. По този начин ще удължим пътя на преследвачите си в случай, че искат да ни догонят. Но дали майорът ще се съгласи?
— Ще бъде принуден.
— Ще се опита да ни задържи насила.
— Ами! Нали видяхте, че хората му се боят от револверите ни.
И така, накарахме конете си здравата да препускат. На няколко пъти Кадера се опита да ни спре, ала напразно. Преструвахме се, сякаш виковете му изобщо не се отнасяха до нас. Въпреки всичко изминаха почти цели четири часа, преди да се доберем до реката. Това стана на такова място, където на доста голямо разстояние тя течеше в съвършено права посока и имахме възможност да хвърлим поглед далеч нагоре по течението й. Никъде не се виждаше нито сал, нито някакъв друг плавателен съд.
— Значи ще чакаме тук — обади се Кадера. — Нека конете си отпочинат. Яздихме като луди!
— Аз не оставам тук — отвърнах му.
— Защо?
— Няма никаква трева за конете, а само изсъхнала тръстика.
— Искаш да потърсиш сочна паша? Излишно е. През цялата нощ конете имаха възможност да пасат трева.
— Но не и нашите. От миналия ден те бяха в хамбара и получиха по шепа сухи царевични листа. Не бива да оставяме конете да гладуват, щом искаме от тях толкова да напрягат силите си.
— На сала няма да се преуморят. Там ще могат да си починат.
— Но на сала не расте трева. Ще продължим да яздим нагоре по реката!
Смуших коня си в съответната посока.
— Стой! Оставате тук! — заповеднически извика той. Продължих да яздя, без да обръщам внимание на виковете му.
— Стой, казах! — изрева Кадера. — Оставате тук, иначе ще стрелям.
Тогава се обърнах. Той държеше пистолета си в ръка. Светкавично измъкнах моя револвер.
— Свали оръжието! — заповяда ми той. — Иначе ще стрелям!
— Глупости! — отвърнах му. — Разполагам с дванайсет куршума срещу теб. А впрочем какво би казал сеньор Хордан, ако от сделката ни нищо не излезе, след като бъда убит? Премисли много добре какво вършиш!
— Е, да, мислиш си, че от главата ти косъм не бива да падне!
— Наистина съм убеден в това. Продължавам да яздя в тази посока. Стреляй, щом толкова много искаш!
Ние продължихме пътя си, без да се оглеждаме назад. Войниците можеха да ни избият всички до крак, ала и през ум не им мина да го сторят, а по принуда препуснаха подир нас, като ругаеха и проклинаха с все сила. Вярно, че пред нас нямаше някакъв утъпкан път, а само блата и тръстика. Често се налагаше да описваме големи завои около опасните места, но нали ако искаха да ни догонят, преследвачите трябваше да изминат същия път?
Вярно беше, че им проправяхме пътя, поради което се придвижвахме по-бавно напред. Близко до ума беше, че те щяха да ни следват доста по-бързо. По реката не се мяркаше нито сал, нито някакъв друг плавателен съд. Майорът не преставаше да вика подир нас. Беше побеснял от гняв, че го принуждавахме да ни следва. Неговите хора му пригласяха в ругатните, но ние изобщо не им обръщахме внимание.
Най-сетне се добрахме до едно място, където брегът леко се вдаваше навътре във водата като малък полуостров. Оттам успяхме да забележим малко по-нагоре по течението някакъв много дълъг сал, който бавно плаваше надолу по реката.
— Слава Богу! — извика майорът. — Най-сетне цялата тази гадост ще свърши. Тези хора трябва да ни вземат.
— Ако пожелаят! — подметнах аз.
— Ще ги принудим!
— Предпочитам да не правиш подобен опит. По-добре ще е да им предложим богато възнаграждение.
— И кой ще даде парите?
— Аз.
— Хубаво! Нямам нищо против. Спазари се с тях.
Пристъпих до самата вода, сложих длани около устата си като фуния и подвикнах на салджиите:
— Е-хей! Можем ли да дойдем с вас до Буенос Айрес?
— Но ние няма да стигнем до самия град.
— Все едно!
— Колко души сте?
— Двайсетима сме, заедно с десет коня. Колко трябва да ви платим?
— Сто книжни талера.
— Имате ги.
— Добре, ей сега ще спрем на брега!
Салът се състоеше от дванайсет отделни части. Газеше доста надълбоко във водата и на предната, както и на задната си част, имаше по една дъсчена къщичка. Управляваха го дузина яки полуголи мъже. Измина повече от четвърт час преди да спре на брега и аз напрегнато надавах ухо към сушата, за да се уверя, дали вече не се долавяше конски тропот. Ако пратениците бяха успели веднага да разговарят с Хордан, то преследвачите сигурно бяха наблизо. Майорът, хората му, както и всички ние бяхме слезли от седлата. Приближих се до ротмистъра и тихо го попитах: