— Вие мълчите, вместо да се развъртите! Да не би да сте в съюз с тези…
— Моля, никакви обидни изрази — прекъснах го заплашително. — Няма да ги търпя.
— А аз няма да търпя това отношение към мен. Моите хора ще стрелят по вас. Ще им заповядам. Ще…
— Нищо няма да направиш, съвсем нищо! Намираш се в ръцете ми и ще заплатиш с живота си още първото непозволено движение или първия вик. Не виждаш ли, че хората ти не са в състояние да ти помогнат?
Хванах го за ръката и го измъкнах иззад дъсчената къщичка. Салът се бе озовал в по-бързи води и видимо се отдалечаваше от мястото, където беше пристанал. Войниците отново бяха възседнали конете си и го следваха надолу по брега.
— Chispas! — изруга майорът. — Ние плаваме по реката, а моите хора са отсреща на сушата! А по-надолу… А по-надолу… Но оттам наистина се задава самият Хордан с цял куп…
— …с цяла хайка преследвачи — прекъснах го със смях, които искат да ни заловят. За теб това е страшно неприятна история, но за нас тя е извънредно весела.
Там, където бяхме излезли на речния бряг, се появи дълга, много дълга върволица от конници. В яздещите начело хора наистина разпознах «генералисимото» с неколцина негови офицери. Видяхме как размениха въпроси и отговори. Ръцете на мнозина се протегнаха в посока към нас, за да ни посочат, а после до слуха ни долетя многогласен гневен рев.
Ездачите наскачаха от седлата и грабнаха пушките си. Затрещяха изстрели, ала за наше щастие бяхме вече доста далеч от брега, а и реката бе толкова широка, че никой от куршумите не улучи целта си.
Майорът беше изпаднал в такова състояние, което граничеше с отчаяние. Известно време той фуча и бесня срещу нас и срещу самия себе си, а после седна на един пън и безмълвно заби поглед в земята.
Но по отсрещния бряг войниците продължаваха да ни преследват. Когато гъстата тръстика и храсталаците започнаха да им пречат на ездата, видяхме как те изчезнаха. Отдалечиха се от реката, за да излязат на откритата равнина, където можеха да препускат по-лесно и по-бързо. Сигурно щяха да ни следват, докато им бе възможно. Нека! Нали успяхме да им се изплъзнем!
Глава 5
Памперото
Ако мислех, че сме успели да се измъкнем от ръцете на преследвачите си, то това беше само мое лично мнение, понеже спътниците ми смятаха за напълно възможно отново да попаднем в плен. Забелязахме, че войниците полагаха усилия да алармират целия десен бряг на реката, но нейните завои, както и падът на водата, бяха толкова благоприятни за нас, че салът ни се оказа по-бърз от конете им. Ето защо след няколко часа моите другари се успокоиха и се почувстваха по-сигурни.
Майор Кадера беше бесен. Но ние се смеехме на гнева му и към обед го оставихме на един от онези плаващи острови, които се срещат толкова често по реката. Нека сам видеше как щеше да се добере до сушата. Малко по-късно спряхме на левия бряг, за да свалим там естансиерото и сина му заедно с конете, защото двамата настояваха да се върнат у дома си. След като ни изразиха сърдечната си благодарност, ние се сбогувахме с пожеланието за нова среща.
След щастливо плаване салът ни стигна до Буенос Айрес, където салджиите получиха спазареното възнаграждение, че и още нещичко отгоре. Ротмистърът се сбогува с нас с думи на благодарност, които несъмнено бяха искрени. Естествено ние продължихме да се придържаме към първоначалния си план да стигнем до Гран Чако. Търнърстик упорито ме увещава да го взема заедно с неговия любимец боцмана дотогава, докато най-сетне склоних. Няколко дни му бяха достатъчни да даде нужните разпореждания относно своя кораб и после бяхме готови за път.
Тъй като беше по-уместно и по-изгодно да вземем парахода от Буенос Айрес до Кориентес, моите спътници продадоха конете си, но аз задържах моя дорест жребец, понеже не можех да разчитам, че тъй скоро ще намеря такова чудесно животно. Вярно, че заради него ми бяха създадени доста големи затруднения, но в крайна сметка капитанът на парахода прояви отстъпчивост. И така, жребецът бе подслонен на предната палуба между бали, сандъци и бурета. Намираше се също като в малък обор, само че нямаше покрив над главата.
След Амазонка Ла Плата е втората по големина речна мрежа в Южна Америка. Тя се образува от сливането на река Уругвай с Парана и с право може да се каже, че има най-широкото речно устие в света. Непосредствено след сливането на двете реки тя е широка около четиридесет километра. При Монтевидео ширината й достига 105 километра, а при устието й тя възлиза даже на 220 километра. Водата на това двеста и двадесет километрово устие има жълт тинест цвят, който се забелязва дори на 130 километра навътре в океана.