За другите хора остава направо непонятно как така някой ловец без бавно да повдигне пушката в положение за стрелба и привидно без внимателно да се прицели просто я подхвърля нагоре, мигновено натиска спусъка и улучва безпогрешно. Бързината, с която става всичко, е направо смайваща, но това не е нищо друго освен лесно обяснимият резултат от продължително и неуморно упражняване.
Същото се случи и сега. Да вдигна пушката, два пъти да натисна спусъка и пак да я сваля — всичко стана само за секунда Първият кайман подскочи, удари веднъж с опашката си, а после се отпусна неподвижен на земята. Вторият се втурна напред, но само след четири-пет крачки спря, обърна се настрани, а после по гръб и не се помръдна повече. И двете животни бяха мъртви. Избухнаха бурни овации.
— Два изключителни майсторски изстрела! — възкликна непознатият. — Или беше просто случайност?
— Не, сеньор. Но всичко бе детински лесно — отвърнах аз.
Изпод високо вдигнатите си вежди той ми хвърли учуден поглед, свали шапка, направи ми дълбок учтив поклон и се върна на мястото си. От този момент нататък забелязах че той започна да следи всяка моя стъпка с недотам добре прикрито любопитство и внимание. Поставих на йербатерото задачата тайно да се осведоми кой е този човек Монтесо положи всички възможни усилия, ала накрая се оказа, че с изключение на капитана никой друг не го познава Но морякът не искал да каже името му, а само намекнал, че сеньорът бил oficialo nombrado[61], който му наредил да мълчи. Естествено това сведение само засили любопитството ми.
Така ние се озовахме близо до Рио Гуайкираро. Дотук времето бе все благоприятно за нас, но изглежда това го бе вече изморило. Южният хоризонт придоби мръсно жълтеникав цвят, а високата тръстика и клоните на храстите започнаха да се огъват. Капитанът непрекъснато поглеждаше в южна посока. Лицето му помръкна. След малко Фрик Търнърстик се приближи до мен и каза:
— Сър, капитанът е на мнение, че се надига памперо. При това тъй се е начумерил, че прилича на разбеснял се тайфун. Та нима този ветрец — памперото — е толкоз опасен? Нали не се намираме в открито море!
— Именно затова имаме причина за безпокойство. Ако наблизо няма суша или рифове, в открито море бурята не е чак толкова опасна. Но тук тя може да ни запокити на брега или пък на някой от островите.
— Ами тогава нека капитанът хвърли котва и изчака, докато този бриз затихне!
— Лесно е да се каже, сър. Но за да хвърлиш котва ти трябва подходящо място, а дори и след като го намериш, корабът няма дълго да се задържи на котвената верига, бурята ще го откъсне от нея и ще го захвърли на сушата.
— Просто не мога да си представя как ще стане.
— Защото още не си виждал памперо.
— Е, ами тогава нека заповяда този мастър Памперо! Така ще видим има ли зъби, или не.
— Да се надяваме, че няма да попаднем между тях!
Колкото и кратък да бе този разговор, междувременно небето силно се измени. Имаше такъв вид, сякаш съвсем скоро щеше да падне нощта и силен непрестанен вятър огъваше до земята тръстика и храсталаци.
Отправих се към предната палуба, за да видя какво прави конят ми и да го вържа по-здраво. В същия миг капитанът силно извика:
— Памперото се надига! Няма да е сух, а мокър. Сеньори, побързайте да слезете под палубата!
Екипажът на кораба тичаше насам-натам, за да завърже каквото бе необходимо. Измъкнах жребеца измежду балите и сандъците, защото при евентуалното си падане те можеха да го подплашат, и без да питам дали е разрешено, го отведох към средата на кораба под изпънатото там платнище срещу жарките слънчеви лъчи и го вързах за забитата в пода желязна халка.
Когато излязох изпод навеса забелязах, че небето беше почерняло и връхлитащата с рев буря ме засипа с прах, пясък и боклуци. Доскорошното гладко огледало на речната повърхност бе дълбоко набраздено и високи вълни с пенести гребени се разбиваха в носа на парахода. Капитанът с все сила се беше вкопчил в железните перила на командния мостик. Четирима мъже стояха при руля, но едва смогваха да го удържат. За малко щях да бъда съборен на палубата. Един силен порив, и платнището бе отнесено. Конят ми се опита да се отскубне и започна да хвърля къч. Аз развих ласото, хвърлих го около задните крака на животното и го стегнах тъй, че жребецът падна на палубата. После с другия край на ремъка вързах и предните му крака. Така той не можеше да се изправи и нямаше как да причини някоя беля. Наоколо се беше вече напълно смрачило. Отначало закапаха отделни дъждовни капки, едри колкото лешник, а след това започнаха да се изливат такива водни маси, сякаш се намирахме под водопад.