— Ще ме заведат до някакво ранчо. Но го държим в тайна, за да не би всички да се помъкнат подир нас.
— А ще вземете ли и мен с моя негър? Имам твърде основателни причини да не се застоявам на това място.
— С удоволствие. Вие сте ни добре дошъл.
И така, той се присъедини към нас. Индианецът нямаше нищо против. Навярно бе все едно дали в ранчото щяха да пристигнат десет или дванайсет души. Само не биваше да вземаме с нас толкова много хора, колкото бяха пасажерите на кораба, които щяха да поискат да ядат и да пият, без да са в състояние да платят или пък без да имат подобно желание.
Понечих да вдигна на седлото индианката, която естествено също щеше да дойде с нас, обаче тя отказа. Заяви, че изведнъж се почувствала съвсем здрава. Тъй като щеше да изглежда твърде смешно, ако всички вървяха пеша, а само аз яздех, то тръгнах редом с животното след като подканих останалите да натоварят на гърба му вещите си.
Както вече споменах, на мястото, където се намирахме, брегът се изкачваше съвсем леко нагоре, докато най-сетне достигаше височината на баранката. Храсталаците, през които трябваше да минем, не бяха гъсти. Между тях растяха тук-там пръснати мимозови дървета. Понякога се срещаха малки блата, които лесно можехме да заобиколим, но иначе противно на очакванията ни пътят не ни предлагаше никакви други трудности и пречки. Вероятно причина за това бе обстоятелството, че индианецът познаваше местностите много добре. Той ни каза, че наоколо имало колкото искаш непроходими гъсталаци и лагуни, врязващи се далеч навътре в сушата, но той знаел как да ги избегне.
По-късно храстите изчезнаха и ние се озовахме в рядка мимозова гора. Дърветата растяха доста далеч едно от друго. Навярно само в изключителни случаи достигаха височина, по-голяма от десетина метра, но благодарение на цъфтящите пълзящи растения, които се виеха чак до върховете им, те представляваха прекрасна гледка.
Ураганът бе утихнал почти напълно и слънцето пак се показа. Той беше един от онези пампероси, които са краткотрайни, но затова пък имат десеторно по-голяма мощ. Тук в гората не усещахме вече кажи-речи никакъв вятър.
Пътем разговарях с брат Иларио. Офицерът вървеше близо до нас и навярно чуваше всяка наша дума, обаче не се намесваше в разговора ни. Едва след като монахът подхвърли една забележка и съвсем случайно спомена името на майор Кадера, непознатият бързо попита:
— Кадера ли? Познавате ли го?
— Да — отговорих аз. — В случай, че имате предвид същото лице, за което говорихме.
— Сигурно е той, понеже има един-единствен майор Кадера. Вие негови приятели ли сте или врагове?
— Хм! Това е такъв въпрос, на който не може току-така да се отговори.
— О, напротив. Онзи, който не ми е приятел, сигурно е мой враг!
— Едва ли е така. Има хора, които са ни съвсем безразлични и за нас случаят с Кадера е вече точно такъв.
— Значи по-рано не е било така. Той или ви е бил приятел, или пък враг. Много ми е интересно да разбера кое от двете е вярно.
— Не е във властта ми да ви дам желаното сведение.
— По каква причина, сеньор?
— Принуден съм да премълча и причината, понеже не ви познавам. Запознахме се с Кадера по такъв начин, че предпочитаме да не чуваме повече името му.
— А-а! Значи се е държал враждебно към вас?
— Да.
Той ме изгледа изпитателно. Аз обаче му обърнах гръб в знак, че не желая повече да разговарям на тази тема. Но той нямаше намерение тъй лесно да се откаже от нея и продължи:
— Извинете, сеньор! Виждам, че не обичате да ви споменават за този човек, ала много ми се иска да ви задам още няколко въпроса относно личността му. Ще ми разрешите ли?
— Няма да доведе до никъде. Не мога да давам сведения на непознати за лица, за които не обичам да си спомням.
— Но вие можете да ми имате доверие! Нима приличам на човек, от когото хората би трябвало да се пазят?
— Не, но и най-свестният човек може да се окаже наш противник.
— Съвсем сигурно е, че аз не съм.
— Можете ли да го докажете?
Той замълча за малко, забил поглед в земята, а после каза:
— И аз не ви познавам. Не знам дали да вярвам, че сте чужденец.
— Тогава ще ви го докажа.
Извадих портфейла си, който беше останал сух, и му подадох моя паспорт. Той го разгледа, върна ми го и рече:
— Наистина имате чуждестранна легитимация, а от визата ви разбирам, че се намирате в страната едва от две седмици.
— Тогава нима е възможно да се занимавам с партийни интриги?
— Като нищо! Кой е този ваш спътник?