— Наистина е така. Но още не му е дошло времето. Впрочем да се занимавам с подобни неща напълно противоречи на професията и призванието ми.
— Тогава ми посочете някой друг човек, който би могъл да ме осведоми!
— Това мога да направя. Обърнете се към моя приятел, ей към този сеньор, който ще ви даде далеч по-пълни сведения от мен.
— Истина ле е, сеньор? — попита ме полковникът.
— Може би ще ви разкажа всичко, каквото узнахме — отвърнах му аз. — Но тук не е най-подходящото място. Нека изчакаме, докато се настаним в ранчото, където ще имаме необходимото спокойствие и удобство за подобен разговор!
— Добре, сеньор. Но ви моля да удържите на думата си!
Почти час вървяхме през гората, населявана от многобройни папагали. И тук памперото бе нанесъл големи опустошения. Огромни клони бяха откършени и запокитени надалеч. Бурята беше отскубнала гъсти завеси от пълзящи растения, беше ги свила на топки и заплела в корените на дърветата. Смазани птици и други животни лежаха тук-там по земята.
После гората взе да редее все повече и повече, докато най-сетне съвсем изчезна и премина в обрасла с трева равнина, която досущ приличаше на уругвайското кампо.
Отначало местностите бяха пусти и самотни. Срещахме само плъхове, сови и лешояди. Но по-късно на север забелязахме пасящи коне и още по-многобройни говеда. Стадата бяха заградени с кактусови плетове — една картина, известна ни от по-рано. След това иззад тези кактуси изплуваха ниските постройки на едно ранчо, което беше и нашата цел. Все пак бяхме вървели повече от три часа и когато зърнахме ранчото, слънцето се канеше да залезе.
Край коралите бяха оставени като пазачи няколко гаучоси от индиански произход, които обаче, както изглеждаше, нямаха голямо желание да ни дадат каквито и да било сведения. Щом ни видяха да се задаваме, те смушиха конете си и изчезнаха. Сигурно ни смятаха за съвсем пропаднали хора, за някаква скитаща се паплач, понеже тук даже и най-бедният човек притежава кон, а всички ние имахме едно-единствено животно, макар че бяхме дванайсет души. Първоначално това обстоятелство едва ли щеше да ни подготви особено сърдечен прием.
Ранчото се намираше на широко, открито място с форма на квадрат, около което бяха разположени четири заграждения. За да се стигне до него, трябваше да се мине между две от тях, независимо дали човек идва от север или юг, от изток или запад.
Това разположение бе твърде подходящо, за да се изгради надеждна защита срещу евентуални нападения. Един наблизо минаващ поток бе насочен в четири отделни ръкава към различните корали. Отстрани и зад постройките имаше градини. Пред главната сграда, която обаче едва ли заслужаваше да се нарече къща, се виждаха няколко дъски, заковани с пирони върху колове, служещи за пейки.
Жив човек не се мяркаше. Портата беше затворена. Почукахме. Никакъв отговор. И зад постройките не намерихме хора. Това разбира се съвсем не беше гостоприемното посрещане, обещано ни от индианеца. Капаците на прозорците бяха отворени. Приближих се до един от тях и надникнах вътре. Но в същия миг видях срещу себе си насочено дулото на пушка, а един глас заплашително извика:
— Назад, иначе стрелям!
Но аз не отстъпих нито крачка, а отвърнах:
— Слава Богу! Най-сетне се убедих, че тук живеят хора! Защо сте се заключили?
— Защото така ми харесва. Веднага си обирайте крушите!
— Но ние сме миролюбиви хора!
— Не го вярвам. Вие сте негодници, които нямат коне и се канят да крадат.
— Нямаме коне, защото само щяха да ни пречат. Стигнахме дотук с един параход и памперото ни принуди да слезем на брега.
— Няма да ме излъжете! Защо после не продължихте с кораба?
— Защото има дупка, получи пробойна и сега безпомощно е спрял на брега. Трябваше да чакаме там до вдругиден, но един от нашите спътници ни доведе дотук и ни обеща, че ще бъдем посрещнати гостоприемно, и че можем да останем два дни в ранчото.
— Нямам нужда от гости! Гледайте да изчезнете! Обърнах му гръб, понеже не знаех какво повече да кажа.
Тогава индианецът се приближи до прозореца и подхвърли въпроса:
— Къде е сеньор Гомара?
— Не е тук — чу се отвътре. — Замина.
— Къде отиде?
— Това не ви засяга.
— Но, сеньор, бъдете малко по-разумен! Дълго време съм живял в това ранчо и дори съм роднина на сеньор Гомара. Невъзможно е току-така да ме изгоните оттук!
— Как се казвате?
— Гомес.
— А-а! Тогава майка ви е била икономка в ранчото?
— Да. Тя също е тук.
— Това е друго нещо. Ще ви приема. Почакайте малко, веднага идвам!