След минута-две резето на портата бе дръпнато и човекът застана на прага. Имаше вид на истински дързък гаучо. Заедно с него се появиха и други трима мъже, които изглежда бяха замесени от същото тесто. Те ни огледаха много внимателно.
— Значи вие сте Гомес — каза човекът, обръщайки се към индианеца. — Ако го бяхте казали още в началото, веднага щяхме да ви пуснем да влезете. И така, искате да останете тук до вдругиден?
— Да, и рано сутринта си тръгваме. Моят братовчед сеньор Гомара сигурно няма да има нищо против, дори ще се зарадва.
— Но той няма повече думата. Аз купих ранчото.
— Значи не живее вече тук?
— Тук живее, ала само като гост.
— Много ми е неприятно. И защо го е продал?
— Защото не можеше повече да търпи този спокоен живот. Не му се искаше вечно да скучае и реши да потърси нови приключения. Яхна коня си и замина, но тази вечер се връща.
— Ще ни разрешите ли все пак да останем?
— Естествено. Бъдете добре дошли.
— Самият аз с удоволствие ще остана на открито, заедно с йербатеросите. Но може би за другите сеньори ще се намери местенце в къщата, а?
— За съжаление не. Тези места са вече обещани на други гости, които очакваме. Ако си запалите огън под открито небе, ще се чувствате къде по-добре, отколкото в задушната стая.
— Вярно е — намесих се аз. — И така, оставаме на открито. Моля ви да ни посочите място, където можем да запалим огън.
— Ей тук, направо пред къщата. Мястото се използва винаги за тази цел.
— А ще разрешите ли да вкарам коня си в корала?
— По-добре се откажете, понеже вътре имам кажи-речи само опърничави животни, които обичат да се ритат и хапят. За вашия жребец ще ви отстъпя ей онзи хамбар. Освен няколко инструмента в него няма нищо друго.
— Ами фураж?
— Ще се погрижа, за вода също.
— Чудесно! А ако ви се намери и месо за нас, ще сме напълно доволни и всичко ще ви заплатим много добре.
При последните ми думи лицето му просия. Той стана видимо по-любезен и отведе коня ми в дъсчения хамбар, до където го придружих. След като му свали седлото, той го върза за един кол. Видях наоколо по земята различни инструменти като кирки, обикновени лопати и белове, секири и други подобни. Подът дори не беше здраво утъпкан, а мек. Покривът бе направен също от дъски. Хамбарът бе доста голям и като нищо можеше да подслони повече от двайсет коня. Понеже беше разположен от северната страна на ранчото, той не беше пострадал от памперото, връхлетял от юг. Вратата на ранчото се намираше откъм северната страна, така че можеше да бъде наблюдаван от хамбара. Тя беше на не повече от двайсетина крачки от нас. Хамбарът имаше само отляво и отдясно на входа си по един отвор за прозорец, затворен с капак, който можеше да се залоства отвътре с резе. Споменавам всички тези подробности, защото по-късно щяха да са от голямо значение за нас.
Конят получи зелен фураж, който бе накълцан от гаучосите със сърпове. После ранчерото влезе в къщата заедно с придружителите си, за да се погрижи за храната ни, докато гаучосите ни донесоха цял куп горивен материал за огъня. Малкият бакшиш, който им дадох, ги направи толкова услужливи, че довлякоха огромна камара сухи кактуси. Те сигурно щяха да ни стигнат за два дни. Запалихме огъня съвсем близо до хамбара — на пет-шест крачки от вратата му. Горивният материал беше натрупан до стената на дъсчената постройка. По-късно тези две обстоятелства щяха да ни бъдат от голяма полза.
Ранчерото се върна заедно с тримата си придружители. Донесе ни толкова много месо, че можехме да преядем. Но погледите, които хвърляше на полковника, бяха твърде странни. Вярно, че в самия момент те не ми направиха особено впечатление, ала по-късно си ги припомних и тогава ми стана ясно значението им.
Запалихме огъня, когато слънцето беше вече залязло и нощта се спусна над ранчото. Всеки получи по едно парче месо, набучи го на ножа си или на пръчка и започна да го пече над огъня, като от време на време си отрязваше по някоя хапка. Вода вземахме от близкия поток. Ранчерото гледаше как вечеряме, без да се впуска в разговори с някой от нас. Придружителите му, които не ми приличаха на негови подчинени, се бяха отдалечили и повече не се мярнаха. И това обстоятелство изплува в съзнанието ми едва по-късно, когато разбрах, че са се метнали на конете си и са отишли тайно да доведат своите другари.
Щом се нахранихме, полковникът се оттегли в хамбара, като помоли както мен, тъй и монаха да се присъедини към него. Насядахме до самия вход и то така, че да държим под око всичко наоколо.