— Сеньори, сега разполагаме с време и никой не ни наблюдава — каза той. — Струва ми се, вече можете да ми разкажете каквото знаете за Хордан.
Брат Иларио ми направи знак с ръка, че предпочита аз да говоря. Ето защо отвърнах:
— След като узнах името, професията и чина ви, навярно мога да ви дам някои сведения, без да се излагам на опасност. Вярно, че донякъде това не ми е съвсем приятно, понеже кажи-речи имам чувството, че върша предателство.
— Предателство ли? Разбира се, че не. Аз служа на законната власт. Хордан е метежник. Ако ми съобщите каквото знаете за плановете и намеренията му, вие не вършите предателство, а само изпълнявате дълга си. Не е ли така?
— Да, сигурно сте прав.
— Важно ли е онова, което знаете?
— Изключително важно е.
— Тогава не се бавете, а ми го съобщете. Може би така ще предотвратите голямо кръвопролитие, а съвсем сигурно и много нещастия.
— И аз съм на същото мнение. Затова веднага ще ви кажа най-същественото. Хордан ще получи пари и оръжия.
— Аха! Откъде?
— От един търговец в Монтевидео на име Тупидо, който играе ролята на посредник.
— Тупидо? Значи той! От доста време го наблюдаваме. Но съвсем сигурен ли сте, че това е истина?
— Да. Дори трябваше да занеса на Хордан договорите.
— Не го ли направихте?
— Не.
— Ех, де да ги бяхте взели и да ни ги бяхте донесли в Буенос Айрес!
— Благодаря! Тази работа не ме засяга. Не съм шпионин. Но сега се чувствам морално задължен да ви уведомя за онова, което знам. Впрочем после всички ние бяхме пленници на Хордан.
— Как стана това?
— Ето как…
Разказах му преживяванията ни — естествено, колкото бе възможно по-накратко, а после го уведомих, че и определената за Хордан пратка се намира в Буенос Айрес. Той ме слушаше с огромен интерес. Удивлението му нарастваше с всяка изминала минута, а когато свърших, ми каза:
— Но, сеньор, та това е нещо изключително! На човек просто не му се вярва! Можете ли да се закълнете, че е истина?
— С напълно чиста съвест.
— С тези ваши сведения си спечелихте изключително големи заслуги към нашето справедливо дело. Незабавно ще изпратя куриер до Буенос Айрес, за да уведомя президента колкото е възможно по-скоро. Много вероятно парите, оръжията и мунициите все още не са предадени на метежниците и сделката може да се осуети.
— Кого смятате да изпратите?
— Моя негър. Нямам по-верен човек от него.
— Но как ще стигне до Буенос Айрес?
— Естествено с кораб.
— Тогава го изпратете колкото е възможно по-незабелязано.
— Защо?
— Защото не е необходимо и други да го научат.
— Нямате ли доверие на ранчерото?
— Не го познавам и това ми стига. Лицето му има мрачно и предизвикателно изражение. По-добре е да не разбере, че негърът е изчезнал, докато сам не го забележи.
— Прав сте. Незабавно ще напиша едно кратко писмо, а за по-сигурно ще кажа и устно на негъра в какво се състои задачата му. Нека тръгне веднага. Не се знае по-късно какви пречки могат да се появят.
— А ще успее ли да намери обратния път до кораба?
— Сигурно, понеже има невероятно силно и безпогрешно чувство за ориентиране.
Той извади портфейла си, където се намираха какви ли не документи, а — както изглеждаше — и доста дебела пачка банкноти, откъсна едно листче от бележника, написа няколко реда и направи знак на негъра да се приближи.
Ранчерото се беше прибрал в къщата и не видя как негърът получи инструкции, а после, без да размени повече ни една дума с когото и да било, тръгна на път.
И така, това бе уредено. Но ето че полковникът пожела да научи още някои подробности. Съобщих му всичко, каквото знаех. Накрая той се осведоми:
— И сега се каните да тръгнете направо за Гран Чако, така ли, сеньор?
— Да.
— Това не ми е особено приятно, защото иначе можехте първо да ме придружите до Палмар.
— Такова пътуване е безсмислено за нас.
— Но за мен не е! А впрочем твърде вероятно и за вас ще е от полза. На кораба не съм в безопасност. Предпочитам да яздя, а ако се съгласите да ме придружите, ще се чувствам дваж по-сигурен. Коне ще вземем от тук. С удоволствие ще платя и животните за вашите другари.
— Не е нужно. Нали после тези коне ще са ви необходими?
— Освен това от благодарност ще ви дам няколко важни препоръчителни писма, които по-късно могат да ви бъдат много полезни.
Това обещание на полковника, който след време се прочу далеч повече, естествено значително наклони везните в негова полза. Той видя, че се колебая, протегна ми ръка и ме помоли:
— Съгласете се! Тръгнете с мен!