— Наистина ще е страшно неприятно, защото сред тях има не само офицери, но и войници, които са ме виждали и добре ме познават.
— Е, тогава нека изчакаме! Впрочем изглежда ми твърде странно, че ранчерото повече никакъв не се мерна.
— Сигурно е при конете си.
— За тази работа си има гаучоси. Ние сме негови гости и имаме, така да се каже, предимство. Ами къде са хората, които бяха заедно с него, когато ни посрещна? И те изчезнаха без да се сбогуват, а ако са останали тук, изобщо не ни обръщат никакво внимание. Това ми се вижда странно. Нима ранчерото няма жена, няма прислужница? Ще поогледам малко помещенията.
Излязох от хамбара и се вмъкнах в къщата. От входната й врата попаднах право в онова помещение, което заемаше цялата ширина на къщата. В него гореше една свещ. Оттук две врати водеха наляво и надясно. Последната бе леко открехната. Подът беше покрит с рогозки, които заглушаваха стъпките ми. Тихо се приближих до вратата и надникнах през тесния й отвор. Зад нея се намираше малка стая, несъмнено използвана като спалня. Две постели заемаха кажи-речи целия под — едната широка, а другата тясна. Върху тясната лежаха две деца. Върху широката седеше жена и на мъждукащата светлина от една лоена лампа изкърпваше някаква скъсана дреха.
Тук нямаше какво да се чуе и узнае. И така, насочих се към другата врата, намираща се отляво. Тя не беше залостена с резе, а с едно парче дърво — с нещо като мандало, което можеше да се вдигне както отвътре, така и отвън, и то като човек провреше пръста си през една малка дупка. Отворих вратата.
На светлината от лампата, която падаше вътре откъм голямото помещение, забелязах, че пред мен се намира нещо, подобно на кухня, където имаше и друга врата, която — както се убедих — водеше навън, на открито. И тази врата можеше да се отвори и отвън, и отвътре. Прекрачеше ли прага й, човек се озоваваше зад главната постройка на ранчото.
Аз минах точно по този път и се върнах при огъня, където към другите вече се бяха присъединили както полковникът, така и монахът.
Тъкмо се канех да споделя със спътниците си, че в къщата съм видял една жена с две деца и че нежеланието на тези хора да се покажат ми се вижда твърде странно, когато ранчерото се появи между два корала и се отправи към ранчото. И този път той не беше сам, а го придружаваше някакъв мъж, когото още не бях виждал.
Човекът бе все още доста млад и носеше жакет, ешарп и шапка подобно на гаучосите. Но ботушите му бяха ботуши на знатен сеньор. Шпорите му блестяха като чисто злато, а в държанието му се забелязваше такава елегантност и изисканост, каквато е изключено да се срещне сред гаучосите. Да не би този мъж да искаше да скрие истинската си самоличност? Дали се беше предрешил?
Двамата се приближиха до нас и ранчерото попита:
— Сеньорите получиха ли достатъчно от всичко, каквото поискаха, или имат още някакво желание?
— Благодаря! — отговорих аз. — Вече нямаме никакво желание и скоро се каним да лягаме да спим.
Младият мъж внимателно огледа полковника. Видях как офицерът бързо извърна глава, за да попадне лицето му в сянка. После новодошлият хвърли изпитателен поглед към мен и всички останали, а накрая попита:
— Сеньор, ще ми разрешите ли да се погрижа за коня и да му дам вода?
Въпросът му беше отправен към мен и затова отговорих:
— Оставете! Конят няма нужда от нищо. Впрочем не искам и да ви занимавам с подобни досадни работи.
— Защо не?
— Защото не сте ратай.
— Какво ви дава повод да мислите така? — попита той, като пребледня.
— Няколко неща. Откъде идвате?
— От корала.
— Тъй! Е, не мога да имам нещо против това, но ние сме напълно задоволени и действително не се нуждаем от нищо.
Двамата си тръгнаха и изчезнаха в къщата. Полковникът понечи да ми каже нещо. Но аз вече подозирах какво иска да ми съобщи, а и не биваше да губя нито секунда, за да го изслушам. Ето защо се втурнах към задната страна на постройката, отворих вратата, промъкнах се в кухнята, а оттам до вратата, водеща към голямото помещение. Там забелязах да седи само младият мъж. Ранчерото не се виждаше. Но след по-малко от минута дочух гласа му. Той беше ходил при жената и децата, но в този момент се връщаше и преди още да затвори вратата зад гърба си, той й подвикна:
— И тъй, сега гасите лампата и няма да се показвате, без да съм ви повикал. А преди зазоряване няма да излизате в никакъв случай.
Дочух как затвори вратата и едва след това отиде при младия мъж и му каза:
— Е, лейтенанте, сержантът не се ли е излъгал? Дали това наистина е полковник Алсина?