— Аз да ви познавам!? Никога през живота си не съм ви виждал.
— Прекрасно знаете, че не е така. Изпрати ви вашият лейтенант, нали?
— Какъв лейтенант? Кой е той?
— Гаучото, който беше тук само преди няколко минути. Той ви изпрати тук, за да се убедите дали действително съм онзи човек, за когото ме смятате.
— За пръв път го чувам!
— А нищо ли не знаете и за това, че само преди няколко дни се намирахте в главната квартира на Лопес Хордан?
— Нищо подобно!
— Видяхте ни, когато излизахме от къщата му и отивахме в дъсчената барака, където трябваше да пренощуваме.
— Не е вярно.
— Бяхте даже и сред хората, които ни заплашваха с разправа и отстъпиха само след заповед на придружаващия ни ротмистър, нали?
— Сеньор, и представа си нямам от всичко това!
— Наистина ли сте гаучо на служба при този ранчеро?
— Да.
— Е, ами тогава няма защо да се боите да приемете поканата ни и да останете да пренощувате при нас в хамбара.
— С удоволствие! Но преди това трябва още веднъж да отида в корала.
— Не е нужно. Конете не могат да избягат от корала. Там са на съвсем сигурно място. И така, направо оставате при нас да ни правите компания.
— Но на вас може да ви е съвършено безразлично дали ще спя при вас, или другаде!
Човекът не носеше друго оръжие, освен своя нож. Не бе в състояние да ни окаже никаква съпротива. Около него и ранчерото спътниците ми бяха образували плътен кръг. Боцманът се бе изправил зад ранчерото, а аз пред войника.
— Защо ви е подобно доказателство? — попита мнимият гаучо. — Моят господар може веднага да ми стане свидетел.
— Да, сеньори, намеси се ранчерото. — Съвсем напразно подозирате този свестен гаучо.
— Подозренията ни са напълно основателни — отвърнах му аз. — Но не само него, ами и самия вас подозираме. Нима не чухте, че споменах за един лейтенант, който току-що също се мерна в ранчото, преоблечен като гаучо?
— Заблуждавате се страшно много.
— А дали беше заблуждение и целият разговор, който проведохте с него в голямата стая?
— Какъв разговор?
— Най-напред му казахте, че сте наредили на жена си да не напуска спалнята си, преди да сте й разрешил, нали? Взехте тази предпазна мярка, за да не научи вашата кротка и добра жена какви низости ще бъдат извършени тук.
— Че какви ли ще са тези низости? Принуден съм да ви забраня подобни дрънканици! — избухна ранчерото.
— Я по-тихо, сеньор! Нима не е низост някой да изпрати собствените си гости на сигурна гибел?
— И кой е този някой?
— Вие!
— Не, не и пак не!
— Ами! Говорихте за някакъв сержант, за изпратени вестоносци, за двеста войници, заели тук всички изходи, както и за други двеста души, очаквани скоро да дойдат, също и за ей този човек тук, който трябва да провери дали действително сме онези хора, така ревностно преследвани от Хордан! Ще продължите ли да отричате?
— Подслушахте ли ни? — смаяно попита той.
— Разбира се, и чух всяка една дума.
— Но това беше само шега. Тръгнете в която искате посока. Няма да видите и един-единствен войник!
— Благодаря! Така сам ще се напъхам право в ръцете им.
— Не, казах ви истината!
— Е, щом като толкова ни уверявате, че няма от какво да се боим, може да ви е съвършено безразлично, ако подканим и вас да прекарате цялата нощ в хамбара при нас.
— Няма как. Естествено, трябва да съм в жилището си.
— Но така събуждате нашите подозрения!
— Все ми е едно. Пуснете ме да си вървя!
Той се разгневи.
— Останете, де! — изсмях се в лицето му. — Нали лейтенантът ви каза, че сме истински дяволи. Но вие бяхте на мнение, че е лесно да бъдем заловени. Сега ще разберете, че той е имал право. Оставате при нас!
— Ами ако не искам? — изфуча той.
— Тогава ще ви принудим.
— Отивам си!
— Опитайте се!
Той се накани да си тръгне. Направих на боцмана уговорения знак и морякът така притисна с ръцете си гърдите и гърба му, че дъхът на ранчерото секна и той не успя да каже нито дума.
— Да го смачкам ли, сеньор? — попита ме великанът.
— Недей. Но ще се наложи да вържем ръцете и краката му.
Ларсен отпусна ранчерото на земята. Веднага се намериха достатъчно ремъци, за да го вържем. Той отново бе в състояние да си поеме дъх, ала само боязливо простена, без да посмее да извика, понеже йербатерото допря острието на ножа си в гърдите му. Войникът проследи с поглед цялата сцена, без да помръдне от мястото си. Изглежда от уплаха изгуби способността да се движи.
— Но, сеньор! — възкликна той най-после. — Какво правите? Та ранчерото изобщо не е ваш враг!