— Хайде де! Както той, така и вие сте наши врагове. Или ще отречете, че не сте гаучо, а войник?
— Пуснете ме да си вървя — каза той, без да отговори на въпроса ми. После понечи бързо да се отдалечи, обаче аз го задържах за ръката с думите:
— Почакайте малко, драги мой! Погледнете тези револвери! Направите ли само една крачка, без да съм ви разрешил, ще пронижа главата ви с куршум! Не сме хора, с които можете да се шегувате!
Човекът се изплаши.
— Сеньор — каза той умолително, — какво можех да направя? Нима съм виновен? Не съм ли длъжен да се подчинявам на заповедите?
— Знам и тъкмо затова няма да ви сторим нищо лошо, макар че дойдохте при нас като шпионин. Ако отговорите на въпросите ми, без да ни излъжете, няма от какво да се боите. Дори ще ви позволя да се върнете. Но хвана ли ви в лъжа, с вас е свършено. Ще бъдете ли откровен?
— Да, сеньор!
Този човек не беше герой. Изпращането му при нас се дължеше не на някаква смелост, а само на обстоятелството, че ни познава. Погледът му неспокойно шареше между нас, като страхливо се спираше на оръжията ни.
— Тогава ми кажете къде се намира Лопес Хордан в момента! — подканих го аз.
— Все още е в главната си квартира.
— А майор Кадера?
— В Парана. Поел е командването над военните части, които претърсват корабите, за да ви открият.
— Колко души са се събрали в ранчото?
— Четиристотин.
— Кой ги командва?
— Един майор.
— С тях ли е и Антонио Гомара, предишният собственик на това ранчо?
— Да, взеха го като водач, понеже много добре познава тукашните местности. Има чин старши лейтенант.
— Защо не е в ранчото?
— Защото отиде да доведе другите двеста души.
— Накъде бяхте тръгнали?
— През границата към Кориентес, за да вземем коне и да вербуваме войници.
— Което ще рече да крадете коне. Знам. Има ли наблизо и други военни части?
— Не.
— Но сигурно бързо могат да бъдат извикани някакви подкрепления, нали?
— Чак толкова бързо — не. Навярно биха дошли едва след няколко дни.
— Вашият майор при вас ли е вече, или тепърва го очаквате?
— Тук е. Намира се вдясно при изхода между двата корала.
— Как е разположил частите си?
— Пред всеки изход има по петдесет човека.
— Патрулират ли?
— Не, защото нали в такъв случай може би няма да са на мястото си тъкмо когато решите да си пробиете път и да избягате.
— Много умно! Ами как ще бъдат разпределени останалите двеста души, които очаквате?
— Така, че пред всеки от проходите между четирите корала да има по сто войника.
— Глупава история, много глупава! По такъв начин няма да можем да си пробием път!
Последните думи казах с нотка на съжаление в гласа, дори с голяма загриженост. Човекът бързо се намеси:
— Много сте прав, сеньор. Невъзможно е да ни избягате!
— Наистина изглежда, че е така. Хм! Не можем да излезем срещу сто души.
— Не можете. А към всичко това се прибавя и едно друго обстоятелство, което не бива да забравяте. Щом се опитате да си пробиете път през някой от проходите, майорът незабавно ще извика на помощ войниците, заели другите три изхода. И тогава ще се видите изправени срещу всичките четиристотин души.
— Ами! Едва ли ще прояви такава съобразителност!
— Напротив! Нали го чух какво каза.
— Едва ли ще е споделил плановете си с вас, обикновения войник.
— Наистина не е. Но бях наблизо, докато даваше заповедите си на другите офицери, и аз ги чух.
— Това наистина е много лошо. Значи накъдето и да се опитаме да си пробием път, срещу нас винаги ще има четиристотин души! В такъв случай само за миг всички ще бъдем застреляни.
— Съвсем сигурно е, сеньор! Затова ви съветвам веднага да се предадете доброволно.
— Доброволно! — промърморих аз като се престорих, сякаш бях изпаднал в страшно лошо настроение. — Не си представях положението чак толкова лошо. Бях решил да браня кожата си.
С това мое поведение напълно ми се удаде да го заблудя. Този ахмак вземаше всичко за чиста монета и дори си въобразяваше, че може да ме поучава.
— Сеньор, това е най-умното и най-доброто, което мога да ви посъветвам — ми каза той, като изведнъж тонът му стана много доверителен. — Действително няма да успеете да се измъкнете, понеже сте обградени от всички страни и то толкова плътно, че и пиле не може да прехвръкне. И тъй, последвайте съвета ми! Мисля ви доброто, повярвайте ми! Иначе за вас няма спасение.
— Хм! Изглежда сте прав. Нищо неподозиращи сме попаднали в много коварна клопка. Но въпреки всичко никак не ми се ще да се предам без каквато и да било съпротива. Все пак трябва да има някакъв спасителен път. Ами ако останем най-спокойно ей на това място?