— Тогава ние ще дойдем тук.
— Ще застанем срещу четирите входа между коралите и ще ги отбраняваме.
— Но, моля ви, сеньор, че как ще стане тази работа? — засмя се добрият човечец с чувство на превъзходство.
— Много просто. Нали сме въоръжени!
— Ние също. През всеки вход ще навлязат по сто наши войници. А вие ще можете да им противопоставите едва по трима души. На вас действително не ви остава нищо друго, освен да се предадете.
— Искам да премисля още веднъж всичко.
— Направете го! Но навярно ще е напразно. Може би майорът ще ви даде кратък срок за размисъл. Да го попитам ли?
— Засега не. Та нали не сте при него?
— Ами изпратете ме да отида при нашите!
Изглежда много му се искаше колкото можеше по-скоро да се измъкне, макар държането ни към него съвсем не бе вече толкова заплашително, както преди малко. Винаги, когато лицето ми привидно придобиваше загрижено изражение, моите спътници също си придаваха вид на изплашени и отчаяни хора. Естествено те се преструваха също като мен. Онова, което този човек ми съобщи, не само не беше обезпокоително, а напротив — беше дори твърде успокоително за нас. Да се измъкнем от този капан ми се струваше вече доста лека работа. Въпреки това пак се обърнах към войника с много загрижен тон:
— Колкото и да си блъскам главата, не виждам никакъв изход. Вие направо ни надхитрихте!
— Нали? — засмя се той, изпаднал в добро настроение. — Да, ние знаем как се хвърля ласо и как се затяга примка!
— Ами толкова близо ли се намирахте с вашите хора?
— Да. Тъкмо бяхме на път за ранчото, където смятахме да пренощуваме. Бяхме изпратили напред нашите квартириери[64].
— Аха! Сред тях беше и сержантът, нали?
— Да. Естествено не тръгнаха във войнишките си униформи, понеже трябва да сме предпазливи.
— А защо са избрали точно това ранчо?
— Беше ни предложено от водача, който е запознат с него много добре, понеже доскоро е бил негов собственик.
— И сте подслонили конете си в коралите, което е съвсем естествено, нали?
— Не. Не сме толкова глупави. Вие сигурно щяхте да ги забележите.
— Че какво от това?
— Щяхте да разберете, че се приближават военни части и без съмнение щяхте да ни избягате. Ето защо оставихме конете извън коралите, които сега естествено са празни.
— Празни ли са? Че нали в тях се намират животните на ранчерото?
— Не, безшумно и тайно те бяха отведени другаде, за да направят място на нашите коне.
— Аха, тъй значи! Ами тогава можете да ги вкарате в коралите, понеже няма защо да се криете повече. Нали знаем, че се намирате тук и сте ни обградили?
— Едва ли ще постъпим така. Ами ако ви се удаде да си пробиете път? Човек трябва всичко да предвиди. Нали сме войници!
— Какво искате да кажете?
— Ами в такъв случай няма да можем да ви преследваме, защото преди всеки от нас да успее да намери своя кон в корала, вие вече ще сте офейкали надалеч.
— Хм! И това е вярно. Едва сега разбирам колко умно майорът е скроил своя план. От мое име можете да му кажете, че го смятам за извънредно предвидлив човек!
— Благодаря! Нямам такова намерение! Не е необходимо да узнае колко дълго и какво съм дрънкал тук с вас.
— Пак сте прав! Но навярно все ще се намери някакво средство и начин да се защитим. Току-що ми хрумна нещо. Та нали имам заложници?
— Тъй значи! Да нямате предвид мен?
— Не. Нали ви обещах да ви пусна да си вървите?
— Заради мен майорът няма да ви пощади.
— И аз мисля така. Е, ако бяхте някой висш офицер! Но аз държа в ръцете си и други лица, с които вашият командир сигурно ще трябва да се съобразява. Ей сега ще ви го покажа.
— Да не би да имате предвид ранчерото? Майорът едва ли се интересува кой знае колко много от него.
— Тогава ще доведа другите. Нека междувременно продължи с въпросите си господин полковник Алсина, чието име сега спокойно мога да назова, понеже и бездруго сте го познали.
Несъмнено на полковника много му се искаше да научи колкото бе възможно повече за Хордан и неговите планове. Ето защо никак не беше трудно да се досетя, че имаше намерение да разпита този войник. И да не можеше да научи от него нещо много важно, все пак не беше изключено от отговорите и сведенията му да си направя някои заключения.
Запътих се към ранчото, и то към спалнята. Когато отворих вратата й, вътре беше тъмно. Но слабата светлина от лампата в голямата стая бе достатъчна, за да ми покаже, че жената все още не спеше. Забелязах, че се движи. Щом видя някакъв непознат на прага, тя изплашено попита: