— Кой сте вие? Какво искате?
— Да ви заведа при вашия мъж.
— Веднага идвам!
— Вземете децата и няколко одеяла и елате в хамбара!
— Защо?
— Офицерите сигурно ще искат да имат цялата къща на разположение, така че за нас не остава място тук.
— Веднага идвам, сеньор.
Тя не ме смяташе за войник. Сигурно ме беше видяла при пристигането ми. Тъй като в момента вярваше, че действам по поръчение на военните, все още не бе възможно да знае, че войниците са наши противници. Явно мъжът й не й беше казал нищо.
В ранчо като това хората рядко се събличат при спане. Жената бе готова веднага да ме последва. Тя метна върху раменете си няколко одеяла и извика на децата да я последват. Излязохме навън.
Заведох я в хамбара, като вървях до нея така, че да не успее да забележи своя мъж, който все още лежеше на земята. В един от ъглите тя приготви постеля за себе си и за децата, а аз направих знак на един от йербатеросите да застане до вратата и да внимава никой от тях да не излезе навън. Направих знак и на индианеца да се приближи до мен и го попитах:
— Мислите ли, че и вие се намирате в опасност?
— Естествено. И аз, и майка ми. Щом съм тръгнал с вас…
— Хм! Но няма защо да се страхувате. Всъщност що за човек е вашият роднина, предишният собственик на това ранчо? Лош човек ли е?
— О, не. Само дето е много сериозен и затворен. Убиха един от братята му, когото той силно обичаше. Оттогава стана човекомразец.
— И привърженик на Хордан, така ли?
— Наистина не мога да ви кажа как е стигнал дотам. Никога не е бил привърженик на която и да било партия.
— Казахте, че е индианец, нали?
— Да, също като мен.
— Изглежда Хордан залъгва индианците с големи обещания за какви ли не облаги и свободи. И затова не е никак чудно, че сред тях има свои привърженици. Но все пак не е възможно този човек да е чак въодушевен от делото му.
— Нищо не се знае, след като са го направили старши лейтенант. Обикновено подобно нещо доста променя хората.
— Какъв е бил по-рано?
— Ловец на чинчила.
Чинчилата е южноамерикански гризач, който живее във високите Анди и се ловува при големи опасности заради скъпоценната му кожа. Щом ранчерото се бе занимавал с подобен лов, той сигурно притежаваше качества, достойни за признание и уважение.
— Ще поискам да ми го изпратят, за да преговарям с него — казах на индианеца.
— Предполагам, че ще изпълнят желанието ви, само че това няма да доведе до никъде.
— Знам, но имам нещо друго наум.
Отново се приближих до огъня, където полковникът все още разговаряше с войника. По доволния израз на лицето му си личеше, че въпросите му не са били съвсем безрезултатни. Когато се приближих, той ми направи място и каза:
— Сеньор, изглежда ще трябва да се предадем. Тези хора далеч ни превъзхождат по численост.
— Така е — кимнах аз, — и при това са взели такива изключително добри мерки, че никой не може да се измъкне, без да влезе в бой с тях.
— Какво ще правим тогава?
— Имате ли чак толкова голямо желание съвсем скоро да станете пленник на Хордан?
— Разбира се, не. Много ми се иска да защитавам кожата си. Но няма как. А и през ум не ми минава съвсем безсмислено и без изгледи за успех да се хвърля право в ръцете на смъртта.
— Аз също. Но открих едно средство, което ще ни помогне поне да предотвратим някое нападение и да спечелим време за водене на преговори. Ранчерото е наш пленник, а току-що доведох в хамбара жена му и децата му. Нападнат ли ни, незабавно ще разстреляме тези хора.
— Мътните го взели! Това е наистина много добро хрумване!
— Нали? Твърдо съм решил да ги убия веднага, щом неприятелят се опита да нахлуе тук през някой от четирите прохода или пък ако стреля по нас!
— Que desgracia! Какво нещастие! — простена ранчерото.
— Самият вие сте виновен за решението ми! — отвърнах му аз. — Ние бяхме ваши гости, а вие ни предадохте на враговете ни. Ето че сега животът ви виси на косъм. Ларсен, махнете го оттук, занесете го при жена му! Но и тя трябва да бъде вързана, за да не й хрумне глупавата мисъл да го развърже.
— Дадено, сеньор!
След тези думи боцманът-великан метна ранчерото на раменете си и го внесе в хамбара. А аз се обърнах към войника:
— Виждате на какво сме решени. Бъдете сигурен, че ще направим каквото казах.
— Сеньор, но това е убийство! — отговори той. — И така изобщо няма да подобрите положението си. Най-много да успеете с няколко часа да отложите развръзката.