— Съвършено вярно! Но как ще се измъкнем?
— Ами просто ще си пробием път.
— Нали ще се пролее кръв!
— Не и в този случай.
— А-а, започвам да разбирам. Ще предприемете привидно нападение на юг, а после бързо ще се върнете на север, нали?
— Второто сигурно ще стане.
— Значи лъжлив трик! Смятате, че поставените откъм северната страна войници ще напуснат позициите си веднага, щом чуят изстрели от юг, а?
— Вероятно. После ще можем най-спокойно да си отидем. Ще минем между кактусовите плетища. Той се вцепени от смайване.
— Аха… тъй! Нима мислите, че този номер ще мине?
— Да. Ако майорът не промени досегашните си заповеди, сигурно ще успеем да офейкаме, и го много лесно.
— Нали ще стрелят по нас!
— Съмнявам се. Никой не стреля по нещо което нито вижда, нито чува.
— Сеньор, сеньор, не се залъгвайте, че тази работа е толкова лесна!
— Нямам навика да постъпвам така. Напротив, всичко си представям достатъчно трудно, за да не преживея по-късно разочарования. Чуйте какво ще ви кажа!
Придружавайки обясненията си със съответните жестове, аз продължих:
— Това имение образува голям четириъгълник, който от своя страна се състои от четири четириъгълника, в чиито център — там, където се събират ъглите им — е разположено ранчото. Тези четириъгълници са разделени помежду си от четири прави пътеки, водещи към ранчото. Освен това те са обградени с кактусови плетове, които имат изходи както от вътрешната страна към ранчото, тъй и откъм външните им ъгли. Следователно тук при ранчото се събират четири изхода. Вътрешните граници на коралите имат по един-единствен изход в своите ъгли. Ето че майорът е завардил всички проходи и изходи. Навярно е поставил войници и по споменатите ъгли, понеже иначе можем да отворим намиращите се там врати и да избягаме. Но едва ли границите на коралите са под наблюдение по цялото си продължение. Сигурно има постове само по ъглите и пред входовете, а между тях няма никакви войници. Така че точно оттам трябва да се измъкнем.
— Но опитате ли се да пробиете дупка сред кактусите, ще оставите по тях цялата си кожа!
— С моето кожено облекло ли? Ще видите колко гладко ще мине всичко. Не предприемам подобно нещо за пръв път. Тихо, чувам стъпки.
Може да изглежда странно, че и през ум не ми мина да заемем изходите на проходите. Всъщност едва ли бе възможна по-голяма непредпазливост. Но аз бях твърдо убеден, че поне в момента нямаше опасност от нападение. А колко лесно можеха да ни връхлетят и да ни пометат! Необходимо бе само войниците тихо да се приближат и да се нахвърлят върху нас. Всяка съпротива от наша страна би била безболезнена. Ала вместо това с бавни крачки се зададе един-единствен човек. Той не носеше никакви оръжия, както бе естествено да се очаква от един парламентьор. Високото му кльощаво тяло беше облечено в най-обикновени дрехи на гаучо. Около широкополата му шапка бе препасана пъстра кърпа, чиито краища бяха здраво вързани под брадичката му. Чертите на много сериозното му, дори мрачно лице, бяха индиански. Пронизващият му поглед изглежда никога не можеше да бъде дружелюбен, обаче издаваше необикновена интелигентност и силна воля.
Щом водачът ни го видя, той бързо скочи на крака, приближи се до него, подаде му ръка и каза:
— Собрино, най-сетне дойде! Най-сетне те виждам! Е, сега всичко ще се оправи!
Мрачният човек му кимна и простичко му рече:
— Седни си на мястото! Защо се вълнуваш толкова?
— Че как да не се вълнувам?
— Съвсем е излишно! Всичко това теб не те засяга!
— Засяга ме, даже много, тъй както засяга и всеки един от спътниците ми. Щом веднъж съм тръгнал с тях!
— Ти нямаш нищо общо с тази работа, братовчеде. Никой няма да ти стори никакво зло. Но другите са загубени.
— Те са мои приятели! Аз ги доведох тук!
— Тогава ще трябва даже да ти платят!
— Но това означава, че ги изпращам на гибел! А по време на памперото този сеньор спаси живота на майка ми!
— Много хубаво е постъпил. Тя сигурно му е благодарила!
— И в замяна на това той ще бъде пленен, така ли?
— Пленен? Ами! Ще трябва да умре.
— Собрино!
— Какво има толкова да се плашиш? Че какво страшно има в смъртта? Просто някои трябва да си отидат, дори и от ръката на убиец.
— Престани да мислиш все за брат си!
— Но не мога да не мисля за него. Мисля и то непрекъснато.