В случая коженото облекло предлага изключително голямо предимство. Закопчаваш дрехата си, вдигаш високо яката, нахлупваш шапката съвсем ниско над челото и издърпваш ръкавите така, че да скрият целите ти ръце. После лягаш на земята и се промъкваш напред, като се опитваш, повдигайки гърба си, да извиеш и смачкаш бодлите отдолу нагоре. Същевременно продължаваш работата си с ножа. И това трябва да става безшумно, за да не те открият! Ала опитът и предпазливостта и в този случай дават добри резултати. Но една такава «врата» не бива да се отваря с ръце, които незабавно биха станали на решето от бодлите. Човек трябва да си послужи с пушката или с някакъв друг твърд предмет.
Докато свърша, измина доста повече от четвърт час. После се върнах при нашия огън, където заварих всичко в предишното положение.
— Е? — попита ме полковникът. — Страхувахме се за вас.
— Трудна работа е да прорежеш «врата» сред кактусите.
— Та това е невъзможно! Че как ли сте го направили?
— Изрязах я с ножа в кактусовия плет.
— И при това през нощта! Ами как ли изглежда кожата ви?
— Както и преди. Но нека сега направим и последните си приготовления.
Хванах юздите на коня и след като излязох с него навън, го заведох в корала, където го вързах зад портата, за да ми бъде под ръка. Кой каквито дреболии имаше, ги взе със себе си. Вече бяхме готови за път и спокойно можехме да изчакаме идването на майора.
Точно след изтичането на определения час боцманът ни съобщи, че през прохода към нас се приближава някакъв човек. Осмината, застанали пред входовете, останаха по местата си. Аз седях край огъня заедно с другите.
Човекът, който идваше, бе може би на петдесет и няколко години и беше облечен във военна униформа, ала не носеше оръжие. След като се приближи, той спря пред нас, поклони се на полковника и — преструвайки се, че не забелязва останалите — му каза:
— Сеньор, пожелал сте да разговаряте с мен и аз сметнах, че учтивостта налага да изпълня желанието ви.
Ако очакваше някакъв отговор, той се видя излъган. Полковникът се престори, като че нито го е видял, нито го е чул. Само ми хвърли един многозначителен поглед, за да ми подскаже да говоря от негово име. Ето защо отвърнах:
— Много любезно от ваша страна, сеньор. Надявам се с вас да се разберем значително по-бързо, отколкото с някой от вашите хора.
При тези думи аз бавно се изправих на крака. Той ми хвърли един кажи-речи презрителен поглед и попита:
— Кой сте вие?
— Надявам се, че знаете.
— Възможно е. Но имам работа не с вас, а с вашия началник, сеньор полковника.
Поведението му имаше нужда от известно коригиране. Погрижих се за това, като му заявих:
— Изглежда се намирате в голямо заблуждение, сеньор. Аз не съм подчинен на господин полковника, а понастоящем съм предводител на този малък отряд.
Той презрително вдигна рамене.
— Не говоря с вас. Вие не сте офицер. Трябва да разговарям с полковника.
— Не можете да искате това от него, защото никой свестен офицер няма да започне преговори с един метежник, с бунтовник като вас. На мен като цивилно лице ми е по-лесно да го сторя, без да опетня честта си.
— Tormento! — избухна той. — Ако ме обиждате, ще наредя да ви пребият от бой!
— Засега няма как да го направите. Нали първо би трябвало да се намирам в ръцете ви?
— Съвсем скоро и това ще стане.
— Възможно е. Дори го смятам за твърде вероятно и ето защо пожелах да разговарям с вас.
— Вече ви заявих, че няма да говоря с вас!
— Тогава, сеньор, съвсем не разбирам защо и с каква цел сте си направил труда да дойдете при нас! Няма какво повече да си кажем!
Обърнах му гръб. Това го смути. Все пак не искаше да се върне без какъвто и да било резултат. Каза ми:
— Е, добре, ще преговарям с вас, сеньор. Моля, приближете се!
След тези думи аз пак се извърнах към него, с бавни крачки се приближих и седнах насреща му. Той почувства, че е изгубил първия си коз, а това никак не подобри настроението му. По лицето му си личеше, че ако му паднехме в ръцете, не можехме да се надяваме на милост.
— Какво правят онези там? — попита той, посочвайки към нашите постове.
— Ще застрелят всеки, който дръзне да се приближи без изричното ми разрешение.
— Ха! Спокойно можете да си приберете постовете! Нямате никаква полза от тях. Навярно само след петнайсетина минути няма повече да се разпореждате тук.
— И аз самият съм убеден в това.
— Тогава не си играйте на войници! Нищо не разбирате от тази игра.