Бях се подготвил да го търся дълго и при големи опасности, а ето че изведнъж той се изправяше пред мен! Нямаше как едновременно да сграбча и двамата. Трябваше да се съобразя с обстоятелството, че Гомара навярно беше наминал тук само за някоя и друга минута да нагледа конете и после пак щеше да се върне при хората си. Ето защо пропълзях още малко към тях и се притаих във високата трева. След като чаках около пет минути, изведнъж откъм ранчото се разнесоха силни викове:
— Насам, насам, всички насам! Негодниците са изчезнали! Скрили са се някъде. Насам, насам!
Беше майорът. Някъде зад мен в посока на кактусовия плет се чуха един през друг викащи гласове, както и бързи, припрени стъпки. Индианецът пред мен, старши лейтенантът, веднага тръгна обратно. Той се забърза към ранчото и следователно трябваше да мине покрай мен. И ето че вече бе на метър от мен!
Не ме видя. Когато се накани да ме подмине, сграбчих го за крака. Гомара падна на земята, а аз веднага се озовах върху него и го стиснах за гърлото. Беше ми в ръцете. После метнах тялото му на лявото си рамо и закрачих право към пазача на конете. Този човек не ми създаваше никакво безпокойство, още повече като разчитах на това, че щеше да примре от уплаха. Щом ме видя да се задавам с моя товар, той ме попита:
— Какъв е този шум в ранчото?
— Майорът вика хората — отговорих му.
— Защо?
— После ще ти обясня. Къде са останалите коне?
— Малко по-нататък, зад ъгъла на корала.
— Колко пазачи има при тях?
— Само един, както и тук.
Този човек ми отговаряше превъзходно. Но изглежда вече го обзеха подозрения, защото добави:
— Ами това какво е? Какво носиш? Та това е човек! Ти кой си?
— Немецът, когото искате да заловите, а този тук е старши лейтенант Гомара, когото залових, вместо да стане обратното. Съобщи го на майора, след като се наспиш! Ще вземем и няколко коня. Лека нощ!
Ударих го с юмрук в слепоочието и той рухна на земята, без да се беше и опитал да избяга.
— Сеньор Монтесо! — извиках доста силно, понеже вече не беше нужно да съм чак толкова предпазлив.
— Какво? — попита той.
— Бързо доведете другите! Тук има колкото щеш коне и то от хубави по-хубави.
Той се затича и съвсем скоро доведе спътниците ни. Едва ли мога да опиша смайването им.
— За Бога, що за непредпазливост! — обади се полковникът. — Толкова близо до ранчото, където са неприятелите ни!
— Но сега те са вътре в къщата и я претърсват.
— Ами кой лежи там на земята?
— Пазачът и старши лейтенантът, когото ще вземем с нас. Но стига сте ме разпитвали, а побързайте да се махнем оттук! Нека всеки си избере по един кон. Всички са все още оседлани.
— По един кон ли? Щом нещата стоят така, тогава нека всеки хване за юздите толкова животни, колкото може да води. После продължаваме.
Както нареди полковникът, така и постъпихме. Всички коне бяха завързани с ласо за забито в земята колче. Трябваше само да изтръгнем колчето и ето че веднага разполагахме с кон, ласо, седло, юзда и оглавник. Доходна работа! Всеки от нас грабна каквото успя да докопа. След това се метнахме на конете. Вдигнах изпадналия в безсъзнание старши лейтенант до мен върху седлото и потеглихме. След няколко минути, когато се измъкнахме от опасната близост на ранчото, спряхме съвсем за малко да вържем пленника, та да не ни създава главоболия, щом дойде в съзнание.
— А сега накъде? — попита полковникът.
— На първо време на североизток — отвърна йербатерото. — Тъй като е тъмно, налага се да яздим бавно, за да можем най-напред успешно да се измъкнем от блатистите местности край Парана. Скоро луната ще изгрее, а това ще улесни пътуването ни.
Той имаше право. След половин час луната се появи на небето, което бе вече толкова чисто и безоблачно, че човек би сметнал за невъзможно тук да е връхлитала буря като преживяната преди малко. Но тя се беше оказала много «мокър» памперо, чиято ярост бе набързо преминала.
Продължихме в галоп през равнината все в североизточна посока. От време на време ни се изпречваше някое тясно поточе, което пресичахме с лекота. Не ни беше трудно да откриваме заблатените места, понеже там растителността рязко се отличава от тревата в саваната дори и на лунна светлина. Така яздихме час, два, че даже и по-дълго.
Моят пленник обаче не се бе помръднал. Достраша ме за него. Дали не го бях удушил? Съвсем не бях имал подобно намерение и това щеше да ми тежи на съвестта цял живот. Повдигнах го и се взрях в очите му. Бяха затворени. Не можех повече да понасям неизвестността. Накарах другите да спрат и слязох от коня. Сложихме Гомара на тревата и развързахме ремъка на краката му. И изведнъж той отвори очи, мигновено скочи на крака и ни дръпна страхотно конско евангелие. Всички се разсмяхме. Оставих го да си излее целия гняв и тогава му казах: