— Dios![19] Човек лесно се научава, щом трябва да го повтаря твърде често.
Думите й (както и тонът, с който ги изрече) обясняваха всичко. Тя беше темпераментна и лекомислена южнячка и очевидно не беше свикнала много-много да обмисля онова, което вършеше. Не беше трудно да се предвиди, че рано или късно щеше да пропадне. Но аз не можех да й помогна. Затова си замълчах и след уговорените пет минути се отправих с нея към дома й.
Луната добре осветяваше разстоянието между нас и къщата. Следователно оттам непременно щяха да забележат приближаването ни. Не бяхме изминали още и половината разстояние, когато девойката ме попита:
— Как мислите, сеньор, дали мъжете, които ни спряха, ще се отнесат твърде зле с баща ми?
— Навярно те нямат кой знае какво основание да бъдат добри към него.
— Тогава трябва да предупредя хората в къщата.
Тъй като не очаквах да направи опит за бягство, аз не държах ръката й така здраво, както преди. Тя се отскубна и хукна напред. Но само с няколко скока я догоних и я сграбчих за ръката.
— Чакайте, сеньорита! Нека не се разделяме така бързо и без да сме си взели сбогом. Ще е твърде нелюбезно от ваша страна без думичка за благодарност да изоставите закрилата, под която сама доброволно се поставихте.
Тя ядно въздъхна, но не каза повече нито една дума, а продължи с мен, без да се противи. Стигнахме къщата. Преди още да успеем да отворим вратата, някой я блъсна отвътре и на светлината на горящата в помещението лампа забелязах един мъж с такава пъстра кърпа на главата, каквато носят гаучосите върху шапките си, като за да ги придържат, я връзват по-здраво под брадичката. Не можах да разгледам лицето му, понеже светлината бе зад гърба му.
— Най-после! — възкликна той. — Баба ти чака лекарството си вече с голямо безпокойство.
— Ти тук ли си, братовчеде? — учудено попита момичето. — Не те очаквахме да дойдеш днес, и то толкова късно.
— Тревогата за болната ме накара да я посетя. Но ти не си сама! Откога моето момиче излиза по улиците в тези късни часове в компанията на непознати господа? Сеньор, моля ви, влезте! Вие сте ни сърдечно добре дошъл.
В същия миг той се отдръпна от вратата, светлината падна върху лицето му и аз разпознах… бандита. Този тип умееше отлично да преправя гласа си. Вързаната на главата му кърпа доста променяше външния му вид. Ако не бях имал възможността още през следобеда добре да огледам лицето му, то навярно щях да се заблудя.
— Благодаря, сеньор — отвърнах сдържано. — Не искам да ви досаждам. Придружих сеньората до жилището, понеже тя ме помоли да я защитя от задевките на един досадник. Сега бих желал да се сбогувам, защото времето ми…
— Само за някоя и друга минута, сеньор! — прекъсна ме той.
— Е, добре нека поздравя бабата! Или има и други хора?
— Тук е само кръстникът ми със сина си. Ще трябва да изпиете една чашка с нас. Несъмнено сме ви задължени. И така, влезте, сеньор, влезте!
Поканата му прозвуча толкова любезно и настойчиво, че би заблудила всеки друг. Но аз се поколебах да я последвам. В същия миг зад гърба ми се разнесе глас:
— Спокойно влезте в къщата, сеньор! Наистина е така, както ви казва добрият собрино[20]. И аз ще дойда. Вървете… вървете!
Беше йербатерото, който ме побутна да прекрача прага. Бандитът изненадано попита:
— И още един ли има? Кой сте вие, сеньор?
— Придружител съм на бащата на сеньоритата, който току-що се завръща от една важна работа — заяви йербатерото.
— Ха влизайте, де!
Той ме побутна напред, аз побутнах сеньоритата, а тя побутна бандита. Така ние се озовахме в стаята, понеже от входната врата се влизаше направо в помещението. Хванах дръжката на плячкосания нож. Тази работа ми се струваше подозрителна. В мен започна да се поражда нещо като недоверие и към йербатерото. Всъщност аз все още не знаех що за човек е той. Все пак поведението му не изключваше възможността да е член на бандата. Но недоверието ми незабавно се разсея, щом забелязах, че и петима други йербатероси нахълтаха подир него в стаята. Всеки от тях държеше в ръката си нож. Къщата нямаше стъкла на прозорците, а капаците им бяха отворени. Тя имаше само приземен етаж и една тънка стена я разделяше на две половини. Свързващата ги врата беше затворена. На един стол в ъгъла седеше стара сбръчкана женица, чиито поглед с нескрита тревога се беше спрял на многото мъже, прекрачили прага толкова неочаквано. Цялото обзавеждане на това помещение се състоеше от няколко сламеника на пода и едно столче без облегало, което изглежда служеше за маса.