— Останете на конете още някоя и друга минута, синьори! Налага се да пояздите още мъничко, а после ще се върнете пеша.
— Защо пеша?
Сеньор, нима не казахте, че войниците ви нямат коне?
— Да, така е.
— Ами тогава трябва да им помогнем по-бързо да се придвижват. Ще вземем с нас всичките коне, за да улесним прехвърлянето им.
— Тази идея наистина не е лоша.
— Нали? Имаме над трийсет коня. Възседнат ли ги по двама, около седемдесет души бързо ще се озоват тук. Нужно е да побързаме, понеже не знаем кога ще се появят неприятелите ни.
— Оттук нататък пътят хубав ли е?
— Също тъй труден и опасен е, както дотук. Ще се прехвърлим през реката така, че от тази страна няма да останат никакви следи. А стъпим ли отвъд на здрава почва, ние тримата лесно ще се справим с конете. Но дотам останалите сеньори трябва да ни придружат и да ни помагат.
Така и стана. Свърнахме надясно и поехме нагоре по брега. Там пак имаше дълбоки мочурища, през които можехме да преминем само един по-един по съвсем тясна пътечка. Конете ни следваха бавно и предпазливо, като нито един от тях не си позволяваше макар и малко да се поразиграе понеже инстинктът им подсказваше, че над тях бе надвиснала опасност. Скоро се добрахме до някакво място с малко по-устойчива почва и забелязахме, че на отвъдния бряг имаше сравнително твърд пясъчен нанос.
— Тук ще се прехвърлим — каза Гомара. — Отсреща брегът е безопасен чак до кампото. Не се нуждаем повече от останалите сеньори. След като ни помогнат да вкараме конете във водата, те могат да се върнат.
Ние тримата — полковникът, Гомара и аз — навлязохме с конете в реката. Другите скочиха от седлата и след като вързаха поводите и стремената по-късо, натириха животните във водата. Всичко мина чудесно, защото реката не беше нито широка, нито буйна. Щом се озовахме отсреща, навързахме животните едно за друго в тропа, която от страх пред усърдно размахваните ласа послушно ни последва. Спътниците ни се върнаха при мястото, където преди малко бяха понечили да слязат от седлата. Понеже теренът все пак не беше съвсем безопасен, отначало бавно се отдалечихме от реката под прав ъгъл. Ала щом се добрахме до равнината, преминахме в галон и се понесохме надясно, в източна посока, защото полковникът предполагаше, че точно там ще намери войниците.
Едва ли бяхме яздили и петнайсетина минути, оглеждайки се усърдно за някакви следи, когато забелязахме двама ездачи, които се появиха на северния хоризонт и бързо се приближаваха. Съвсем естествено и те ни видяха и искаха да разберат що за хора сме. Полковникът ги очакваше с напрегнато любопитство и след като изминаха по-голямата част от разстоянието между нас, учудено възкликна:
— Ротмистър Манрико! Той е от изпратените напред хора. А сеньорът с него е лейтенант. Какъв късмет да ги срещнем!
Ротмистърът позна своя началник и още отдалеч го поздрави. Когато се озоваха при нас, той не можа да се начуди, че толкова неочаквано среща полковника по тези места.
— За това по-късно, драги мой — прекъсна го неговият началник. — Преди всичко ми кажете какво търсите тук?
— Отиваме на погранично учение — каза той и посочи с ръка на изток. — Там ни чака нашата войскова част.
— Колко души имате?
— Двеста, с около седемдесет коня. Въпреки всичките ни усилия не бе възможно да съберем повече коне. Хордан е отмъкнал каквито животни е видял и ги е прехвърлил отвъд границата.
— Знам вече. Значи седемдесет, а ние имаме трийсет. Ако яздят по двама на кон, като нищо ще вземем и двестате войници. Ще се решите ли с двеста души да се опитате да плените четиристотинте кавалеристи на Хордан?
— Съвсем сигурно, стига само теренът да е горе-долу подходящ.
— Как са въоръжени вашите хора?
— Всички имат пушки «Ремингтон».
— Чудесно. А теренът е превъзходен. Не се бавете! Заведете ни при вашите войници. Нямаме време за губене!
Продължихме напред колкото можехме по-бързо. Пътем полковникът с кратки думи разказа на двамата офицери приключението си. Те го поздравиха с избавлението му и възторжено изявиха готовност да отмъстят за него.
Скоро стигнахме до равнината, където се намираха войсковите части. Този ден те трябваше да бъдат разположени по продължение на реката, за да проведат предвиденото обучение. А ето че им се налагаше да преминат към сериозни действия. Вярно, че тези хора бяха събрани от кол и въже, ала все пак за местните условия не правеха лошо впечатление. Униформите им доста приличаха на дрехите на баските. Пушките им бяха нови и хубави. По-малко от половината имаха коне. Но това нямаше значение, понеже трийсетте наши животни попълваха числото на необходимите ни коне, ако на всеки от тях се метнеха по двама ездачи.