— Повторното ви посещение ще има същия резултат. Аз не съм човекът, за когото ме вземате.
Изражението на лицето му стана по-сериозно и той попита:
— Значи не желаете повторно да ви посетя?
— По всяко време ще ми е приятно да ви видя, но при условие, че прозрете споменатото вече заблуждение. Не можете ли да ми кажете кой е господинът, с когото ме обърквате?
При тези думи острият му поглед ме измери от глава до пети. После, поклащайки глава, той отвърна:
— Досега познавах ваша милост като храбър офицер с големи заслуги, както и като многообещаващ държавник. Качествата, които откривам днес във вас, ме убеждават, че бързо ще напреднете в кариерата си.
— Мислите, че се преструвам, така ли? Ето, вижте паспорта ми!
Извадих паспорта си от портфейла, който лежеше на масата, и му го подадох. Той го прелисти и дума по дума сравни описаните в него данни с външността ми. Лицето му се удължаваше все повече и повече. Обзе го смущение, което нарастваше от минута на минута.
— По дяволите! — извика той най-сетне и хвърли паспорта върху масата. — Сега и аз не знам какво да мисля за вас! Както самият аз, така и двама мои приятели ви разпознаха съвсем сигурно като човека, с когото смятах да разговарям.
— Кога ме видяхте?
— Още когато се появихте на входната врата на хотела. А ето че сега този паспорт е напълно в състояние да ме обърка. Действително ли идвате от Ню Йорк?
— Разбира се. Дойдох със «Сийгъл»[5], който все още е на котва в пристанището. Можете да попитате капитана.
— Тогава да ви вземат дяволите! — гневно извика той. — Защо не ми го казахте веднага?
— Защото не сте ме питал. Цялото ви поведение ме накара да повярвам, че ме познавате. Едва когато ми заговорихте за пушките, забелязах какво е положението. И тогава незабавно ви обърнах внимание на вашата заблуда, с което, вярвам, напълно ще се съгласите.
— С нищо няма да се съглася, абсолютно с нищо! Трябваше веднага да ми кажете кой сте!
Тонът му стана груб. Ето защо реших да го поставя на мястото му.
— Ще ви помоля да бъдете по-учтив. Не съм свикнал да ми подхвърлят в лицето, че трябвало да ме вземат дяволите. А тъй като не съм и всезнаещ, не мога веднага с влизането на всеки човек да отгатвам какво ще иска от мен. Впрочем преди да дойдете тук, сигурно сте разпитал за мен както собственика на хотела, така и персонала му, а те несъмнено са ви осведомили, че съм чужденец.
— Наистина ми го казаха, ала не им повярвах, тъй като при дадените обстоятелства бях принуден да си помисля, че сеньорът, за когото ви взех, ще се настани тук под някакъв псевдоним. Към всичко това се прибавя и произношението ви на испански, от което не си личи, че сте чужденец, и то немец.
Това признание беше твърде ласкаво за мен. Когато преди няколко години пристигнах в Мексико, говорех ужасно завалено този език. Ала животът е най-добрият учител. По време на продължителните си странствания из Сонора и калифорнийския юг лека-полека започнах да се оправям все по-добре с lenguaje espanola[6], но до този ден дори и не подозирах, че съм станал чак такъв Санчо Панса.
— И накрая — продължи той, — защо носите точно такава брада, каквато носят жителите на нашата Banda oriental[7]?
— Защото винаги, когато пътешествам, се стремя да се приспособявам към привичките на местното население и не желая навсякъде веднага да познават, че съм чужденец.
— Е, ами тогава именно затова сте виновен, че ви взех за друг човек. Никой чужденец няма право да копира нашата външност или поведение. Както е известно, има един вид животни, притежаващи в голяма степен инстинкта за подражание и всеки разумен човек ще внимава много да не даде повод да го сравняват с тях.
— Сеньор, безкрайно съм ви благодарен за този съвет, но най-настоятелно ви моля да престанете с поученията си. Досега ги слушах безплатно, ала продължите ли усилията си в тази насока, ще се видя принуден да ви заплатя такова възнаграждение, което да отговаря на услугата ви.
— Сеньор, заплашвате ли ме?
— Не. Само ви обръщам внимание на нещо определено.
— Не забравяйте къде се намирате!
— И вие самият се съобразявайте, че не сте в някоя стая на вашата естансия, а в едно помещение, с което понастоящем разполагам аз! А сега стига сме се разправяли. Моля, направете ми удоволствието да ми разрешите да ви кажа сбогом!
Отправих се към вратата, отворих я и с движение на ръката го подканих да използва образувалия се отвор. Няколко мига той се колеба, втренчил в мен слисания си поглед. Изглежда за него бе нещо чудовищно да бъде изгонен от един чужденец по такъв начин. После профуча покрай мен, като ми извика: