— Довиждане! Все ще си разчистим сметките!
След като ме заплаши с юмрук, той се втурна надолу по стъпалата. Ето това беше първият ми разговор с местен жител, едно начало, от което в никакъв случай не можех да бъда възхитен. Е, и през ум не ми мина да изпитвам кой знае какви опасения. Този човек ме беше обидил и затова го бях изпъдил — нещо толкова просто и естествено, че нямаше никаква причина да продължавам да го мисля. А и естансиерото съвсем не ми беше направил впечатление на човек, от когото трябва да се страхувам.
Преди да изляза да разгледам града, аз извадих няколкото препоръчителни писма, които носех със себе си. По принцип съм против това по такъв начин да задължаваш непознати хора да се грижат за теб и да им бъдеш в тежест. Така човек сам се затруднява в собствените си действия. По тази причина когато пътувам, предпочитам свободно да избирам познанствата си и да отивам там, където сам пожелая, а евентуални препоръчителни писма да предавам малко преди да си замина. Стотици пъти съм наблюдавал колко доволни са оставали въпросните лица, че в такива случаи не остава никакво време да изявявам различни претенции и желания.
Този път разполагах с четири подобни писма. Едното от тях беше от собственика на една нюйоркска търговска къща до неговия съдружник, който ръководеше филиала на фирмата в Монтевидео. Бях имал възможността да направя на този янки доста значителна услуга и в замяна той ми беше обещал да ме препоръча на съдружника си най-горещо. Точно това писмо трябваше да предам незабавно, понеже съдружникът щеше да ми осребри чека, с чиято сума щях да покрия по-нататъшните разноски по моето пътуване.
Другите три писма прибрах обратно в портфейла, а само въпросното понечих да оставя върху масата или по-скоро се опитах да го хвърля върху нея. Но то се удари в ръба й и падна на пода. Когато го вдигнах, забелязах, че печатът му от тънък слой червен восък се е разчупил и капачето на плика се е отворило. Невъзможно беше да предам писмото в такъв вид. Трябваше пак да го запечатам и то така, че нищо да не си личи. Иначе не беше изключено да ме заподозрат, че нарочно съм го отворил и прочел.
Прочел ли? Хм! Не можех ли все пак да го направя? Навярно щеше да е нарушаване тайната на кореспонденцията, но може би все пак имах известно право на това, защото нали съдържанието му засягаше тъкмо мен. И така, измъкнах листа от плика и го разгърнах. Редовете му гласяха следното:
«Получих последното ви писмо и съм напълно съгласен с предложенията ви. Сделката е рискована, но в случай на успех ще ни донесе толкова голяма печалба, че сме длъжни да опитаме късмета си. Барутът пристига със „Сийгъл“. Смесили сме го с трийсет процента дървени въглища, стрити на прах, и тъй като се надявам да успеете тайно да го пренесете на сушата и да си спестите митото, ще направим чудесен гешефт.
С настоящето писмо ви упълномощавам да съчините договорите и да ги изпратите на Лопес Хордан да ги подпише. Несъмнено това е опасна работа, защото спипа ли националната гвардия пратеника и намери ли договорите, свършено е с него. За щастие случайно мога да ви препоръчам един човек, който е изключително подходящ за тази мисия.
Приносителят на това писмо е немец. Дълги години се е скитал сред североамериканските индианци и е безумно смел тип, ала е безкрайно глупав и страшно доверчив. Струва ми се, че е тръгнал за Сантяго и Тукуман, така че ще мине през провинцията Ентре Риос. Престорете се сякаш му давате препоръчително писмо до Хордан, а всъщност поставете в плика двата договора. Ако ги намерят у него и го застрелят, светът ще изгуби един глупак, за когото няма да е чак толкова жалко. Естествено на документите не бива да се вижда подписът ви. Ще ги подпишете едва след като ги получите обратно по пратеник от самия Хордан.
Впрочем дъчманът няма да ви създава никакви главоболия. Той е направо смешно непретенциозен. Чаша кисело вино и няколко сладки приказки са достатъчни, за да го направят щастлив.»
Ето това беше съдържанието на туй забележително «препоръчително писмо», поне що се отнасяше до мен. Ако не го бях прочел, навярно щях да попадна в заложения капан. Без да подозира, «глупакът» трябваше да играе една от главните роли при вдигането на някакъв метеж. Че в случая не ставаше въпрос за нищо друго, ми подсказваше споменаването на барута, както и името на покрилия се със зловеща слава предводител на бандити Лопес Хордан, чиято безскрупулност бе стигнала дори дотам да заповяда да убият собствения му пастрок, бившия генерал и президент Уркиса. Във всеки случай именно на този човек трябваше да бъдат предадени барут и пари, а пратеникът, натоварен с пренасянето на договорите относно този съмнителен гешефт, щях да бъда аз.