Постепенно Марк забрави, че сам е записал отговорите в паметта на робота. Започна да го приема като приятел и връстник. Приятел от дълги години.
— Не мога да разбера — казваше понякога Марк, — как така човек като теб иска да живее тук. За мен е ясно — никой не дава пет пари къде съм, нито пък аз давам пет пари за някого. Ти обаче защо си тук?
— Тук имам на разположение цял един свят — отговаряше Чарлз. — Ако бях на Земята, щях да го деля с милиарди други. Тук звездите са по-големи и по-ярки, отколкото на Земята. Около мен е космосът — съвсем близо, като тиха вода. Имам и теб, Марк.
— О! Стига си сантименталничил!
— Не сантименталнича. Приятелството е важно нещо. Любовта отдавна е загубена, Марк. Любовта към момичето на име Марта, което и двамата не познаваме. Това е жалко. Все пак остава приятелството. И безкрайната нощ.
— Ти си гаден поет — отбелязваше Марк донякъде с възхищение.
— Аз съм слаб поет.
Времето под звездите течеше незабележимо. Въздушната помпа съскаше, скърцаше и се тресеше. Марк непрекъснато я поправяше, но въздухът на Марта ставаше все по-малко. Въпреки че Чарлз работеше в градината с всички сили, растенията умираха, защото не им достигаше кислород.
Сега Марк беше много уморен и едва пълзеше наоколо, въпреки че нямаше гравитация. Прекарваше повечето време в леглото си. Чарлз го хранеше доколкото можеше с ръждясалите си, скърцащи крайници.
— Какво мислиш за момичетата?
— Досега не съм срещнал свястно момиче.
— Не е честно да се говори така.
Марк беше твърде уморен, за да почувства приближаването на края, а Чарлз не се интересуваше от това. Но все едно краят приближаваше. Въздушната помпа можеше да спре всеки момент. Нямаха храна от няколко дни.
— А ти защо?
— Защото тук имам цял един свят…
— Не ставай сантиментален…
— И любовта на едно момиче на име Марта.
Марк видя звездите от леглото си за последен път. Големи, по-големи отвсякога, вечно плаващи в тихите води на космоса.
— Звездите… — каза Марк.
— Да?
— Слънцето?
— Ще грее както досега, завинаги.
— Гаден поет.
— Слаб поет.
— А момичетата?
— Веднъж сънувах едно момиче на име Марта. Може би ако…
— Какво мислиш за момичетата? А за звездите? За Земята? — Но стана време за сън, този път завинаги.
Чарлз се изправи край тялото на приятеля си. Провери дали има пулс и пусна сбръчканата му ръка да падне. Отиде в ъгъла на колибата и изключи уморената въздушна помпа.
Лентата, която Марк беше записал, все още не бе свършила докрай…
— Надявам се да намеря Марта — каза роботът дрезгаво.
И лентата свърши.
Ръждясалите му крайници вече не можеха да се свият. Остана като замръзнал, вторачен в голите звезди. После главата му клюмна.
— Господ е Пастир мой — каза Чарлз, — от нищо не ще се нуждая. Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на…