Карл Май
Край Тихия океан
Ери
Първа глава
Потомба
Над нас се беше ширнало ведро безоблачно небе, но сияйната слънчева светлина не смогваше да пропъди мрачните сенки, легнали върху лицата на смелите и доблестни моряци. Намръщени и недоволни, те седяха заедно с мен около буйния огън, на който си приготвяхме обяда.
Пред нас се простираше ниският бряг, обграден от три пръстена остри и опасни коралови рифове, извън които морето търкаляше широките си и дълги искрящи вълни. Между тях и крайбрежието водата беше толкова неподвижна, сякаш в тези слънчеви и знойни географски ширини никога не бе бушувала буря. Зад нас сушата се издигаше нагоре, като тук-там беше покрита със зелени евкалиптови горички, с гъсталаци от чайни дървета и отделни групи от калитрисконифери, [1] под чиито клони или между чиито стволове акации и други видове тънкостебли легуминози [2] образуваха гъста растителна покривка. На самия връх на острова се беше изправил корабният дърводелец Боб, защото беше негов ред с далекоглед в ръката непрекъснато да претърсва целия хоризонт, за да следи дали нямаШе да се мерне какво да е платно, което можеше да ни избави от нашето мъчително положение.
Още преди шест седмици бяхме напуснали Валпарайсо с нашия добър тримачтов кораб «Посейдон», за да се отправим към Хонконг. Не след дълго пресякохме оживените морски пътища за Каляо, Гуаякил, Панама и Акапулко, а после, гонени от силен югоизточен пасат, продължихме да плаваме право на запад. Приблизително на географската ширина на Дусир и Елизабет пасатът се превърна в такъв мощен и всичко помитащ по пътя си ураган, какъвто не бях виждал по време на многобройните си пътешествия по море.
Бяхме принудени да свалим всички ветрила с изключение на щормовото платно, но въпреки това «Посейдон» бе станал играчка за разбунените огромни вълни и никаква човешка сила, сръчност или човешки разум и познания не бяха в състояние да го управляват. И ето че сега нашият тримачтов кораб бе претърпял крушение и лежеше между коварните коралови рифове. Спасителната лодка беше отнесена зад борда. Шалупата бе получила непоправима пробойна, а другата лодка бе набучена върху един остър като бръснач риф, забил се в носа й като малайска кама.
Прибоят късаше и отнасяше една дъска подир друга от кораба, който беше безвъзвратно загубен, а ние в продължение на два дни трябваше да напрягаме всички сили, за да спасим от товара му и от хранителните провизии поне толкова, колкото смогнахме Да изтръгнем от ненаситното море.
Най-сетне бяхме приключили с тази тежка работа и в момента, насядали между големите бали със стоки и бурета край запаления огън, ние полагахме усилия да се надпреварваме кой ще направи по-мрачна и по-кисела физиономия от другите.
Малко встрани бе застанал капитан Робъртс, който се беше заел да изчислява географската ширина и дължина. Още от ранно утро небето пак беше безоблачно и тъй като бяхме спасили астрономическите и навигаторските уреди, едва ли му беше трудно добре да се справи със задачата си.
— Е, капитане, свършихте ли? — попита кормчията и взе едно голямо парче осолено месо от огъня, за да провери дали се е изпекло достатъчно.
— Да, готов съм — гласеше отговорът.
— Къде сме?
— Намираме се на градус и половина северно от Козирога и на двеста трийсет и девет градуса източно от феро.
— Как ми се иска да си бяхме у дома и да седим при майка Грис в Хоубоукън на някой здрав стол и с чаша силен грог под носа! Какво ви е мнението за този остров, кептън?
Капитанът поклати замислено глава.
— Тук има далеч повече острови, отколкото са белезите от едра шарка по лицето ти, кормчия, а както добре знаеш, това хич не е малко. Нима на всеки от твоите белези си дал подходящо име?
Кормчията се помъчи да отвърне с кисела усмивка на «ласкателството», което се съдържаше в това сравнение.
— Кептън, и през ум не ми е минавало да именовам отделни части от почтената си физиономия. Но ако тази злощастна купчина корали все още си няма име, то наистина ще се видим принудени все някак да я кръстим. Предлагам да я наречем остров Маатепокен. [3]
Изглежда той смяташе, че измислената от него шега е страшно духовита, защото киселата му усмивка изчезна и огромното парче тютюн за дъвкане, намиращо се в устата му, не му попречи да се разсмее сърдечно и гръмко.
Корабният правилник е много строг и дори най-неопитният юнга добре знае, че всички трябва да се включат в смеха, когато капитанът или пък кормчията благоволи да се разсмее. Само че едни могат да се смеят тихичко, а други — по-шумно. Всичко зависи от ранга. Ето защо в този момент целият екипаж, от главния боцман надолу чак до моряка, който се грижеше за каютите, отвориха уста и привеждайки в движение лицевите си мускули, съвестно изпълниха служебните си задължения. Дори и устните на капитана се разтеглиха в благосклонна усмивка, а после той каза: