— Потомба, виждаш ли тези хора?
— Да, сахиб — кимна той.
— Защо ли тъй са се зазяпали тъкмо в нас, след като наоколо има толкова много други лодки и кораби, които също могат да привлекат вниманието им?
— Тези мъже и жени познават лодката ми, а Потомба е ери, който е много известен сред своя народ. А сега кротувай и се дръж здраво, сахиб, защото навлизаме в прибоя!
Приближихме се към един от страничните отвори в кораловия пръстен, през който можеха да минават само такива малки и тесни плавателни съдове като нашата лодка. Един замах с греблото ни вкара в самия прибой. Врящите му и кипящи талази ни изхвърлиха като перце нагоре, за миг-два ни задържаха в обятията си така, че ни се стори сякаш увиснахме във въздуха, а после ни запокитиха във вътрешните спокойни води на залива.
Вдясно от нас бяха хвърлили котва цяла редица кораби, които бяха преминали през по-широкия вход за пристанището. Конструкцията на един от тях ми се стори позната, макар че се виждаше само корпусът, а всичките му платна бяха здраво завързани. Горе във вантите беше увиснал един човек, който изглежда си беше избрал това високо място, за да може по-добре да разглежда града. На главата си той носеше мексиканско сомбреро и тази шапка имаше толкова неимоверно широка периферия, сякаш бе правена, за да побере под себе си на сянка цяло многодетно семейство пекари. [14] Една толкова голяма периферия сигурно се изработва само по специална поръчка, а на подобна поръчка бе способен един-единствен човек и той е много храбрият, доблестен и почтен капитан Фрик Търнърстик, с чийто тримачтов кораб преди известно време бях пътувал от Галвестън до Буенос Айрес.
— Потомба, насочи лодката ей към онзи кораб!
— Защо, сахиб?
— Сигурен съм, че капитанът му е мой познат.
— Значи искаш да ме изоставиш още сега и да отидеш при него, така ли?
— Да, освен ако не съм се излъгал в предположението си.
— Сахиб, този кораб е на янките, които не обичам. По-добре потърси някой кораб на франките или на германите.
— Но капитанът му е мой приятел.
— Въпреки това няма да те закарам при него.
— Защо?
— Ти каза на Потомба: «обикнах те». Това истината ли беше?
— Не съм те излъгал.
— Тогава те моля да дойдеш с мен в моя дом в Папеете, за да си отпочинеш там до утре. Всъщност би трябвало да останеш за дълго, много дни, много седмици, но ти обеща на твоите хора бързо да се върнеш и затова не бива да те задържам повече от една нощ.
— Потомба, ще остана при теб, доколкото ми позволява времето, с което разполагам, но ако онзи капитан прояви готовност да отиде да вземе моите хора и ако е в състояние веднага да отплава, то аз трябва да тръгна с него.
— Той може да напусне пристанището едва утре. Приливът започна току-що. Ще му се наложи да изчака отлива, който ще настъпи чак вечерта. Но тогава ще е толкова тъмно, че не бива да поема риска да опита да мине между рифовете.
— Вярно е. Следователно би трябвало да изчака втория отлив, но би могъл и по време на прилива да накара някой параход да го измъкне в открито море.
— Забравяш, че един толкова голям кораб има нужда от доста време, както и от много работа, за да се приготви за излизане в открито море.
— А ти не знаеш колко пъргаво и бързо си вършат работата тези янки.
— И все пак сигурно ще ти остане един час време, за да можеш да дойдеш с мен.
— Е, това е твърде вероятно.
— Тогава ми обещай да не ме оставяш сам да вляза в Папеете!
— Обещавам ти!
— Благодаря ти, сахиб! Моят брат Потаи ще се зарадва, като разбере, че имам приятел, който е германи.
Свърнахме настрани към кърмата на тримачтовия кораб и когато се приближихме достатъчно, забелязах, че не съм се излъгал. Разчетох написаното с големи ясни букви име на кораба — The Wind. [15] Човекът на вантите беше с гръб към нас, тъй че нямаше как да ни види. След като кажи-речи стигнахме до десния му борд, аз сложих длани около устата си и извиках:
— Кораб ахоииий!
Човекът се извърна и втренчи поглед в нас.
— Ахоииий! Как… кой… ура! Ха, кой е това? Спрете при въжето!
Той слезе на палубата с такава бързина, която ме убеди, че ме е познал. Завързахме лодката за дебелото въже, спуснато от едната страна на кораба, аз го улових и бързо се покатерих по него. Едва що се бях прехвърлил през релинга, когато капитанът ме сграбчи вече с двете си ръце и така ме притисна към ухаещата си на катран моряшка куртка, че дъхът ми секна.