По същия начин окончателно се сломява съпротивата на всяко от дивите дебелокожи поотделно. Докато питомните му събратя стоят край него, пленникът обикновено се държи спокойно, ала веднага щом си тръгнат и се види сам, той полага невиждани усилия, за да си върне свободата. Започва да опипва с хобота си въжетата и се опитва да развърже многобройните им възли. Дърпа се назад, за да освободи предните си крака, после пък напира напред, за да направи същото със задните си крака, а през това време от невероятните му напъни трепери всеки клон на могъщото дърво, за което е вързан. От ярост започва да реве, с високо вдигнат във въздуха хобот. После, отпускайки се на едната си страна, той полага глава на земята, първо странично, а след това успява да опре в нея и чело. Тогава се подпира с навития си на руло хобот и натиска с такава сила, сякаш иска да направи с него дупка в земята. И ето на, че внезапно вдига задницата си нагоре, като се подпира на челото и предните си крака, а задните — енергично размахва във въздуха.
Тази интересна сцена продължава дълги часове, като само от време на време слонът прави кратки почивки и сякаш зашеметен, остава неподвижно на мястото си, но после като че получил някакъв внезапен импулс, конвулсивно подновява съпротивата си. Но най-сетне клетото животно прекратява напразните си усилия и остава да лежи съвсем неподвижно на земята като истинско олицетворение на пълното изтощение и отчаяние.
При тези сцени съвсем ясно се проявяват различните характери на отделните животни. Някои от тях се покоряват след сравнително кратка и слаба съпротива, докато други в яростта си се тръшкат на земята с такава сила, че това би струвало живота на всяко друго по-слабо и по-нежно същество. Те изливат гнева си на всяко дърво и на всяко растение около себе си, до което могат да се докопат. По-малките дървета прекършват или просто изкореняват с хобота си, чупят клони и ошмулват листа, като после безогледно ги разпиляват над главата си на всички страни. През това време на необуздано беснеене от някои слонове не се чува нито звук, докато други яростно реват и тръбят или издават кратки конвулсивни стонове и най-накрая, изтощени и отчаяни, дават израз на мъката си с тихи жаловити звуци. Някои от тях след няколко бесни напъна остават да лежат напълно неподвижно на земята, като единственият израз на безнадеждната им болка са само сълзите, които неспирно бликат от очите им. Други пък в гнева си вършат какви Ли не най-причудливи и невероятни движения. Но при почти всички животни енергичните действия скоро пак заменят безучастното съзерцание. Между отделните отчаяни опити да се освободят от въжетата те удрят земята с предните си крака и сграбчвайки с хобота си суха пръст, сръчно посипват с прахоляк всички части на тялото си. После вкарват дълбоко в устата си върха на хобота и изсмукват оттам известно количество вода, която изпръскват върху гърба си. Същата процедура се повтаря дотогава, докато добре намокрят прахоляка по себе си…
Бях се приготвил да наблюдавам всички тези интересни сцени и затова никак не се зарадвах на внезапното ни заминаване, което ни бе наложено от тайнственото отвличане на девойките.
Лесно преносимото кану, което ни беше на разположение, бе понесено на рамене от шестима мъже. Цяла върволица от кули мъкнеше багажа ни, хранителните провизии и мунициите. Рафли, аз и Калади завършвахме шествието.
Повлиян от предчувствието си, сър Джон бе напълно убеден, че похитителите са хора от екипажа на «Хайанг-дзъ». Той дори бе съвсем сигурен, че капитанът на джонката бе онзи пират, за когото се носеха толкова злокобни слухове.
Губернаторът гледаше с неудоволствие на нашето заминаване. Той предложи да ни осигури колкото пожелаем многочислена охрана, но ние се отказахме от нея и го помолихме да предостави преследването на престъпниците единствено на нас.