Той имаше много сериозен и тържествен вид, когато влезе в стаята на Рафли, където и аз се бях озовал набързо. Твърде странно звучеше и уводният му въпрос, отправен към англичанина, веднага след като ни поздрави и седна:
— Сър, къде живеят духовете?
От слисване лицето на Рафли така се удължи, че пенснето му се раздвижи по вече познатия ни начин. Известно време той гледа втренчено мюдюрина, а после поклати глава и едва продума:
— Духовете…? Хмм! Духовете…?
— Да, духовете! — кимна мюдюринът.
— Но кои? Има различни духове.
— Така ли?
— Ами да, например има будни и заспали духове, спокойни и неспокойни, високи и ниски духове и тъй нататък.
— Сър, не се шегувам. Имам предвид истинските духове.
— Истинските ли? Хмм! Може би призраците?
— Като че ли дух и призрак не е едно и също.
При тези думи по лицето на Рафли се изписа подигравателно изражение. Той намести пенснето си пак там, където му беше мястото, засмя се и каза:
— Не е едно и също. Човек може да предаде Богу дух, но да предаде Богу призрака си — това не може. Да не би през изминалата нощ да се е появил някой призрак?
— Да.
— Къде?
— На джонката.
— И ти вярваш ли го, сър?
— Да, вярвам го.
— А аз, не. Призраци изобщо няма, а ако някой от войниците ти твърди, че е видял подобно нещо, тогава се обзалагам на хиляда или на пет хиляди лири стерлинги, че този призрак е от плът и кръв и крои някакво пъклено дело. Да не би някой да се е опитал да освободи пленниците?
— Не.
— Не? Но това може да е бил само някой от пленниците, понеже освен войниците и пиратите на борда няма други хора.
— Не е бил никой от тях. Всички разбойници са вързани толкова здраво, че е изключено сами да се освободят. Било е съвсем друго същество. Някой дух!
Той изрече тези думи с такава убеденост, че Рафли отново поклати глава и се обърна към мен:
— Чарли!
— Сър!
— Има ли духове?
— Да.
— А призраци?
— Не. Кой твърди, че тази нощ е видял призрак?
— Пазачите — отвърна мюдюринът.
— Един от тях или неколцина?
— Всички. Преди малко ми беше доложено от лейтенанта. Доведох го тук. Той чака отвън и ако искате, може да ни разкаже всичко.
Станах и поканих човека в стаята. Той съвсем нямаше вид на страхливец, но хора с неговия произход още от деца попадат под влиянието на много силно суеверие. Накарахме го да ни опише какво е видял.
Както е известно по всички краища на земното кълбо и сред всички народи полунощ се смята за часът на призраците. И наистина било в полунощ, когато над джонката изведнъж се извил силен вятър и призракът се появил.
— Откъде дойде? — попитах аз.
— Никой не видя: Той просто бе там.
— Колко време го наблюдавахте?
— Само няколко минути.
— Къде отиде?
— Не видяхме. Просто изчезна.
— Как изглеждаше?
— Страшно! Сърцата ни изтръпнаха.
— Страшно! Какво искаш да кажеш? Опиши ми го по-подробно!
— Не мога. Та кой ли може да опише призрак?!
— Приличаше ли на животно?
— Не. .
— А на човек?
— Не.
— На кое същество приличаше?
— На никое.
Това бяха всичките сведения, които получих. Не успях да узная нищо повече. Все пак от предпазливост отново попитах:
— Да не би днес да липсва някой от пленниците?
— Не.
— А някой да се е бил развързал и после вие пак да сте го вързали?
— Не, сър.
Двамата с Рафли се спогледахме, а после избухнахме в неудържим смях.
— Не се смейте, милорди! — предупреди ни изплашеният мюдюрин. — Призраците си отмъщават за всяка шега, която човек си направи с тях.
— Този вид призраци, за който става въпрос, не само не отмъщават, ами дори се радват, ако не им се случи нещо лошо — отвърна Рафли. — Всъщност този призрак никак не ни интересува, но понеже ние пленихме джонката, навярно имаме право да проверим за кой вид от тези свръхестествени същества става дума. Чарли, ще дойдеш ли с мен?
— Да — отвърнах аз.
— Имаш ли представа какъв е този призрак?
— Все още не.
— Да се обзаложим ли?
— Не.
— Но ти можеш да спечелиш. Залагам…
— Не залагай нищо, сър — прекъснах го аз, — няма да участвам в облога.
— Е да, цяло нещастие е все за това да се разправям с теб. Наистина човек не може да те накара да се обзаложиш, дори и когато става въпрос за призраци.
Първо закусихме, а после се отправихме към пристанището и се качихме на борда на джонката. Охраната от предишния ден все още не беше сменена, тъй че заварихме войниците, които бяха видели «призрака». За съжаление от тях не можеше да се научи нищо повече от онова, което вече знаехме. Само ни направи впечатление, че те по-скоро бяха чули призрака, отколкото да го бяха видели.