Слязохме в трюма, за да огледаме пленниците. Бяха вързани както трябва. Никой не можеше да се освободи, освен ако не го развържеха пазачите, а нямаше никакво съмнение, че подобно нещо не беше ставало. Когато напуснахме джонката, знаехме толкова, колкото и преди. Кой знае какво беше накарало суеверните сингалци да изгубят ума и дума.
Обаче още на следващото утро мюдюринът пак изпрати човек да ни помоли да отидем при него, за да ни съобщи, че призракът отново се е появил в полунощ. И този път това му било доложено от офицера на стражата и човекът още чакал, за да ни даде необходимите сведения. Всичко се повторило, също както през миналата нощ. Първо се извил вятър, а после се появил призракът, чиято фигура обаче не се различавала и следователно не можело да бъде описана.
— Наистина ли задуха вятър? — попитах аз.
— О, да, съвсем внезапно — отговори лейтенантът.
— Почувствахте ли го?
— И още как.
— Откъде дойде призракът?
— Не знам. Просто изведнъж беше там.
— И къде отиде?
— Не мога да кажа. Изчезна.
— Видяхте ли го да се движи?
— Да.
— Тогава трябва да знаете на кое място или на кои места на кораба се е намирал.
— Той стигна до средната мачта.
— От коя посока дойде?
— Не забелязах.
— Не сте си държали очите отворени или страхът е замъглил погледа ви. Ще дойдем с теб, за да разследваме още веднъж тази призрачна история.
Така и направихме, но усилията ни не доведоха до никакъв резултат. Заварихме всичко както си беше и предишния ден. Край средната мачта, до която, както казваха, бил идвал призракът, имаше няколко големи коша с дини и други плодове, предназначени за храна на похитителите. Огледах тези кошове, но не намерих нищо, което по какъвто и да било начин да свържа с призрака. Ядосах се, ала не на привидението или, да речем, на глупостта на сингалците, а единствено на себе си. На колко трудни въпроси бях намирал отговорите досега, какви дири бях проследявал! А ето че в този случай не ми хрумваше абсолютно нищо. О, Кара бен Немзи, о, Олд Шетърхенд, къде остана прозорливостта ти?
След като се бяхме разделили вече с мюдюрина и отново седяхме сами, Рафли ми се усмихна лукаво и подхвърли:
— Чарли, съжалявам те!
— Защо?
— Защото призракът е напуснал кораба и сега витае само в главата ти. Струва ми се, че скоро ще усетиш силния внезапен вятър.
— Подигравай се, подигравай! Но наистина е досадно да не можеш да хванеш дирята на една такава щуротия.
— Не може ли? Хмм! Действително ли не може?
— А ти, сър, да не би да имаш някаква идея?
— Йес, и то каква!
— Е, каква!
— Призракът идва откъм сушата.
— А аз твърдя, че се намира в самата джонка.
— Глупости! Ще се обзаложим ли?
— Не.
— Залагам сто гвинеи, че съм прав. Някой иска да освободи пиратите и за тази цел си играе на призраци, та така да сплаши пазачите. Не си ли на същото мнение?
— Не.
— Тогава заложи десет златни монети срещу моите сто!
— Нямам златни монети за обзалагане.
— Ще ти дам назаем!
— Благодаря. Призракът не заслужава да се рискува за него дори и грош. Тази вечер ще бъде заловен.
— Ка… кво? — подскочи англичанинът. — Кой ще го залови?
— Аз.
— Ще отидеш на джонката?
— Да.
— Но не и сам, нали?
— Искаш ли да дойдеш с мен, сър?
— С големи благодарности! Лов на призраци! Чарли, ти наистина си славен човек. Как бих искал да си роден в Рафли-Касъл!
— Като твой по-възрастен брат? А какво щеше да е тогава положението с твоята титла и твоето наследство?
— И двете не ми трябват. Щях да живея от лов на призраци.
— Така може. Казват, че понякога се намирали много тлъсти и хранителни призраци. Любопитен съм да видя колко ли ще тежи нашият.
— Вятърът и въздухът… нямат тежест!
— Вятър ли? Нищо подобно, сър! Вятърът съществува само във фантазията на тези страхливи сингалци. Призракът на джонката е или някакво животно, или…
— Или — прекъсна ме той — човек, който иска да уплаши пазачите и после да се качи на кораба, за да освободи пиратите.
— Не ми се вярва. Онзи, който играе ролята на призрака, се намира на борда.
— Доказателства!
— Още тази вечер ще ти ги дам. Забелязали са призрака при средната мачта. Ако беше дошъл на борда отвън, нямаше да се задоволи да отиде само до това място.