— Наистина си прав. Но, Чарли, хрумна ми нещо! А може би цялата история е само една глупава шега.
— Как така?
— Между войниците се намира някой шегаджия, който иска да изплаши останалите.
— Две вечери подред?
— Да.
— Никой не е стоял два пъти на пост.
— Тогава има двама шегобийци.
— Едва ли. Сингалците изпитват безбожен страх от началниците си и освен това по природа не са склонни да вършат подобни хлапашки шеги. Призракът не е някаква шега, затова и ние няма да се шегуваме с него.
— Ще кажем ли на мюдюрина за намерението си?
— Да. Без разрешението му не можем да се качим на джонката.
— Pshaw! Ако пожелая, ще отида на борда й без разрешението му. Но както искаш, Чарли. Ще вземем ли оръжията си?
— Не си заслужава.
— Най-много някоя по-здрава тояга, нали?
— С юмруци е по-удобно.
— Well! Негодникът може да си честити, ако му се случи да попадне между моите. Не успее ли да изчезне моментално, ще го обработвам дотогава, докато му излезе душата.
След като настойчиво изложихме намерението си пред мюдюрина, той се съгласи, но сметна за свой дълг да ни предупреди да се откажем от тази дръзка постъпка. Беше убеден, че ставаше дума за свръхземно същество.
— Докладваха ми — каза той, — че войниците, определени тази нощ да стоят на пост на джонката, отказали да се качат на борда й. Чуят ли, че ще отидете и вие, тогава ще се подчинят по-лесно. Но пазете се да не заговорите или да не докоснете призрака! По-добре се задоволете само да наблюдавате откъде идва и накъде отива!
— След това ще литнем подир него! — каза Рафли иронично.
— Не се подигравайте, милорд! Има добри и лоши духове. Както изглежда този е лош, защото е обсебил един толкова нечестив кораб.
— Но в такъв случай и ние двамата също сме зли духове, понеже завладяхме джонката. Ще видим кой ще я отстъпи този път в полунощ — той или ние.
Качихме се на борда в единадесет часа вечерта. Не искахме да вземаме оръжия, но все пак бяхме затъкнали револверите си в коланите и то не толкова заради призрака, колкото поради тамошния навик никога да не излизаш невъоръжен. Войниците бяха насядали на задната палуба близо един до друг като стадо овце, които се страхуват от нападението на хищник. В средата им се намираше лейтенантът. Така той можеше да бъде сигурен, че призракът няма да го изяде пръв. Попитах го дали има да ни докладва нещо необикновено и получих отрицателен отговор. Идваше ми на езика да упрекна тези хора заради страхливостта им, ала се сдържах. Каква ли полза можех да имам от тези страхливци?
Ето че възникна въпросът къде да застанем. Рафли все още бе на мнение, че призракът ще дойде отвън и следователно ще се покатери по котвената верига. Затова лордът седна край нея. Аз пък исках да насоча вниманието си едновременно към три места, а именно към предния и задния люк и към средната мачта, до която бил идвал призракът миналата нощ. Според мен би следвало да се появи от някой от двата люка, но, за съжаление, нямаше как да знам точно от кой. Ето защо се сгуших по средата на кораба край релинга, откъдето едновременно имах възможност да наблюдавам и двата люка, въпреки че не се виждаха тъй ясно, както ми се искаше.
Нощта беше доста светла. Вярно, нямаше луна, а небето бе покрито с облаци, ала тук-там между тях проблясваха звезди, така че погледът ми можеше да стига от единия край на кораба до другия. Въздухът «стоеше», както обичат да се изразяват моряците. Не се усещаше никакъв полъх. Следователно толкова по-добре би трябвало да се почувства вятърът на Призрака, когато внезапно започнеше да духа. Това ме радваше и ако имах някаква грижа, то тя беше, че е възможно точно днес на призрака да му хрумне изобщо да не се появи.
Ето че откъм холандската или методистката църква удари дванадесет — настъпи часът на призраците и аз още повече напрегнах слух. Изминаха пет минути и после още толкова. Да не би да нямаше желание да се появи? Обикновено призраците научават всичко, та и нашият призрак едва ли можеше да не е наясно какво го очакваше тази нощ. Кой ли се оставя доброволно да го спипат? Даже и призраците не!
В този миг най-после откъм предния люк се разнесе шум, доста силен трясък. Взрях се внимателно в тази посока и видях някакъв силует, който точно там се изправяше. С бързи големи скокове се приближих, нахвърлих се върху него, съборих го на земята и здраво го притиснах. Всичко това се разигра толкова бързо, че не ми остана време да огледам по-подробно «призрака».
— Пипнах ли те? Това ти е последното появяване тук! — извиках гневно аз, като извих ръцете му и притиснах с коляно гърба му, защото той бе паднал по корем. — Ами къде остана вятърът, с който обикновено идваш?