Тогава свръхестественото същество простена под мен с най-естествен глас:
— Heigh-ho! Чарли, полудя ли? Пусни ме, иначе ще се задуша!
Мътните го взели, та това беше моят англичанин! Освободих го от хватката си и едва тогава го огледах. Да, наистина беше той! Лордът се изправи и пое дълбоко въздух.
— Къде са ти очите, та взе сър Джон Рафли за призрак?!
— Наистина те взех за призрака и понеже трябваше да действам бързо, нямах никакво време да те оглеждам с помощта на специален микроскоп. Знаех, че си при носовата котва. Какво търсиш тук?
— Започнах да се съмнявам, че онова място е подходящо. Промъкнах се насам, за да се ослушам и огледам наоколо. Подпрях се на отворения капак, който беше подлостен с нещо, а той падна и се затвори. Само след няколко мига и аз се пльоснах като капака, а гръбнакът ми запука под коляното ти като клон, който се кани да се счупи. Драги Чарли, да те вземат дяволите! Смаза ми половин дузина прешлени!
— Значи онзи трясък, който чух, е бил от съборения капак на люка! Сам си си виновен за тази грешка. Да беше останал отпред на носа! От средата на кораба ми беше невъзможно да видя кой се навърта тук.
— Но можеше да ме попиташ за кръщелното ми свидетелство, преди да се тръшнеш върху мен като слон върху мъниче! Всичките ми стави са изкълчени и…
Той млъкна и се ослуша. Откъм другия люк се разнесе силно бучащо свирене, също както фучи напористият вятър покрай ъглите на къщите. Но не се почувства никакво раздвижване на въздуха. Ала при тази страхливост на сингалците не беше никак чудно, ако заедно с това внезапно среднощно свирене им се бе сторило, че усещат и вятъра. Вече се бях навел, за да се промъкна пълзешком дотам, когато Рафли съвсем непредпазливо се развика с толкова силен глас, че думите му проехтяха надалеч:
— Това е призракът, това е негодникът! Бързо, Чарли, бързо, дръж го, дръж!
Той се затича, но след няколко скока се спъна в едно навито на руло въже и падна. Не го беше забелязал на пътя си. Разбира се, това сигурно щеше да подплаши и най-питомния призрак. Бях принуден да се откажа от потайното си дебнещо промъкване и веднага се затичах към задния люк, макар че в бързината не виждах привидението. Ако успеех да заема люка, откъдето то във всеки случай се беше появило, тогава нямаше как да ни избяга. Достигнах целта си и се спрях, за да се огледам. И ето че забелязах призрака. Току-що тичешком преминаваше покрай средната мачта в посока към мястото, където беше паднал Рафли, който в този миг тъкмо се изправяше. Тъй като беше лежал на земята, до този момент англичанинът не беше забелязан от призрака. Понеже бях доста далеч от Рафли, аз му извиках:
— Хвани го бързо, сър, идва към теб!
— Спипах го вече! — отвърна ми лордът, протягайки ръце към беглеца. — All devils, ама как удря! Ето че избяга!
Въпреки оскъдната звездна светлина, видях как по някаква причина англичанинът отскочи далеч назад — вероятно бе получил удар. Призракът изтича до предния люк, бързо дръпна затворилия се капак и изчезна в отвора, като преди това обаче извика на завален холандски:
— Хвани де хубав, добър, храбър Квимбо, хвани де, ако може храбър Квимбо!
Хубав, добър, храбър Квимбо! Онемях! Къде се намирах — в селището на бурите при менер Ян ван Хелмерс в Южна Африка или на една китайска джонка в пристанището Поен дьо Гал? Това бе не само начинът за изразяване, но и гласът на моя славен кафър! Познах го въпреки годините, които изминаха от онова време, когато на сбогуване той ми подари кутийката си с енфие. М до ден-днешен тя се намира у дома сред другите мои редки предмети и сувенири от пътешествията ми. Да, положително беше той! Но как ли беше попаднал на джонката в обществото на тези пирати и похитители на девойки?
Един от най-чудноватите образи, които съм срещал по време на моите пътешествия, без съмнение, е Квимбо, кафърът от племето базуто. Той беше мой спътник из Южна Африка, [257] подобно на хаджи Халеф Омар, който ме придружаваше из различните страни на Ориента. Колкото и да се различаваха тези двама добряци, те имаха една обща радостна за мен черта в характера си, изразяваща се в голямата любов и привързаност, които изпитваха към моята личност.
Квимбо представляваше една извънредно колоритна, дори комична фигура, особено когато яздеше редом с мен. Като изключим басмяната препаска около слабините му, той ходеше съвсем гол и натриваше тъмнокожото си силно мускулесто тяло с мас, която действително предпазваше кожата от досадните ухапвания на насекомите, ала, за съжаление, разпространяваше наоколо такава нетърпима миризма, или по-скоро воня, че наистина ми струваше немалки усилия да стоя край него на разстояние по-малко от десетина стъпки.
257
Виж избр. произведения на К. Май, изд. «Отечество», т. 9, където е поместен и приключенческият разказ «Бурът ван хет Рур». Б. пр.
(Или на http://bezmonitor.com — там също го има. Б. на uploader.)