Най-забележителното у него бе начинът, по който носеше косата си. От ежедневната употреба на акациева смола и другите полагани за нея дългогодишни грижи, косата му се беше слепила в компактна маса, като фризурата му бе придобила формата и вида на две наклонени с подметките една към друга пантофи, токовете на които образуваха върха, докато отворите за краката бяха обърнати нагоре и му служеха за склад на какви ли не дреболии без никаква стойност, които обаче имаха за него огромно значение. Долната част на ушите му беше толкова разтеглена и удължена от носенето на тежки предмети, служещи за украшение по време на неговата младост, че по големина те доста приличаха на ушите на някое нюфаундлендско куче.
За да придаде практическа стойност на тази рядка красота, той имаше навик всяка сутрин да ги навива на руло, като поставяше в отверстията им двете си кутийки с енфие.
Освен това на всяка от ноздрите си той носеше дебела месингова халка, а около врата си беше поставил, във всеки случай като изобретение на собствения си естетически гений, широк кожен ремък, на който висяха два големи хлопатара. Поне един път на ден той имаше навика да ги сваля и излъсква. Тези звънчета дрънчаха при всяко негово движение, което ми беше не само досадно, но можеше да стане и много опасно за двама ни, защото по онова време трябваше да се пазим от неприятели, а непрекъснатият им звън бе в състояние отдалече да издаде приближаването ни. Ето защо аз настоях, ако не да махне хлопатарите, то поне да извади езичетата им. След продължителна и тежка вътрешна борба той наистина изпълни желанието ми, а това беше едно голямо и необоримо доказателство за привързаността му към мен.
Начинът му на изразяване беше странен също като самия него. Той говореше холандски доста сносно, макар и завалено, но така го кичеше със съществуващите в неговия роден език цъкащи и мляскащи звуци, че всичките изречения излизаха от устата му като кълвани от кълвач. А тази уста, колко голяма и широка беше тя! Когато Квимбо говореше бързо, а при това се и смееше, белите редици на зъбите му достигаха от едното ухо до другото и лицето му заприличваше по-скоро на маймунско отколкото на човешко.
Никой обаче не смееше да му го каже, защото беше страшно суетен и се смяташе не само за хубав, но и за пръв красавец. Когато говореше за себе си, обикновено се наричаше «хубав, добър, храбър Квимбо». По отношение на красотата си се лъжеше, но беше добър, много добър. А че е храбър се съмнявах в началото, ала по-късно разбрах, че съм го оценил погрешно. Квимбо беше храбрец и ако бях застрашен от някаква опасност, той рискуваше живота си без никакво колебание. Заобичах го от цялото си сърце и му желаех всичко добро, но за съжаление не можах да направя така, че пожеланието ми да се сбъдне тъкмо в онзи случай, който беше най-важен за него.
Квимбо беше отдал сърцето си. То принадлежеше на една красива кафърска девойка, която беше намерена в Калахари от холандски заселник. Той я беше осиновил и нарекъл Митие. Колко пъти съм чувал от устата на Квимбо блажено звучащите думи «Митие ще негов жена на хубав, добър, храбър Квимбо, щото Квимбо ще жени хубав, млад, богат Митие!» Но той бе принуден да разбере, че един хубав, добър и храбър човек, дори и да е кафър, не може винаги да има всичко, което си пожелае. Митие стана жена на един млад холандски заселник и Квимбо трябваше да се откаже от нея. Дали щеше да го преживее или не, не можах да изчакам и да узная, понеже ми се налагаше да отпътувам. Когато се сбогувах с него, той стоеше разплакан или по-скоро ухилен пред мен, сякаш не знаеше какво да прави от любов и любовна мъка. Но изглежда тъкмо тогава му хрумна една добра идея: той посегна към дясното си навито на руло ухо, измъкна оттам кутийка с енфие, подаде ми я и с безкрайно доброжелателно озъбване ми каза:
— Мил добър менер иска ходи дома. Квимбо плаче много голям сълзи, щото Квимбо не може дойде с менер. Но Квимбо даде таз кутийка на менер, за да помни менер много добър, беден, хубав, храбър Квимбо!
Разбира се, аз взех кутийката, за да не го огорча: Бях убеден, че никога нямаше да видя ухото, където тя беше стояла…
Смайването ми наистина беше голямо, но то ми отне дееспособността само за няколко мига. Затичах се напред към мястото, където стоеше лордът, закрил лицето си с две ръце.
— Защо стоиш така? — попитах го. — Какво ти е на главата, сър?
— Бучи като водопад — отвърна ми той. — Струва ми се, че този сатанински призрак от гняв си откъсна главата и я запрати право в лицето ми.