С дълбока въздишка човекът пак се отпусна на мястото си.
Дали това беше въздишка на облекчение или на страх от мюдюрина, не можех да кажа. Във всеки случай този високопоставен чиновник нямаше никакво право да мъмри подчинените си, защото беше не по-малко суеверен от тях.
Най-напред ние двамата отидохме в капитанската каюта, където запалихме един фенер. После слязохме в трюма, който служеше сега като затвор на пиратите. Прегледахме въжетата, за да видим дали всичко бе наред и останахме доволни. След това започнахме да търсим Квимбо, който не се виждаше никъде в същинския корабен трюм. Най-сетне през един тесен отвор слязохме още по-надолу, там където се намираше баластът, с чиято помощ се поддържаше равновесието и стабилността на джонката. Още по самата преграда за баласта, издигната върху килсона, [258] разбрах, че той се състоеше от пясък, който не се разпиляваше именно благодарение на споменатата преграда. Осветих наоколо с фенера — Квимбо не се виждаше. Но в замяна на това забелязах нещо друго, което издаваше присъствието му. Изглежда Рафли не го видя, защото разочаровано каза:
— И тук нищо! Ако бях суеверен, щях да кажа, че все пак си имаме работа не с човек, а с призрак. Твоят тъй наречен Квимбо е изчезнал безследно.
— Безследно? Наистина ли мислиш така?
— Йес. Горе претърсихме всичко, без да го намерим, а тук пък съвсем го няма.
— Може би се лъжеш.
— Тъй ли? Да се обзаложим ли?
— За какво?
— Че твоят прочут кафър не е в това помещение за баласт.
— Не, не участвам в облози.
— Но защо?
— Защото ще спечеля и само ще ти взема парите, сър Джон Рафли!
— Глупости! Ако си толкова сигурен, щеше като нищо да се обзаложиш, но ми се струва, че сигурността ти хич не е толкова голяма.
— Охо! Вече открих следите на Квимбо, а и ти знаеш, че подхвана ли веднъж нечия диря, съвсем сигурно намирам и човека.
— Да, знам го, но къде ти е следата?
— Ей тук в пясъка. Точно пред нас и надясно повърхността му е равна. Но какво виждаш там наляво?
— Някакво възвишение, нищо друго.
— Нищо друго? Мисля, че това е достатъчно.
— Как така?
— Под възвишението се е скрил човекът, когото търсим. Там се е заровил.
— Но тогава би трябвало да се задуши.
— Не. Нима не забелязваш, че откъм задната част на възвишението има вдлъбнатинка, дупка?
— Да, добре се вижда.
— Е, тази дупка стига до главата на кафъра, за да може да диша. А какво има по земята ей там в левия ъгъл?
— Хмм! Динени кори.
— Чудесно! Квимбо е трябвало да яде и пие. Ето защо през нощта се е качвал на палубата и е играел ролята на призрак, за да си вземе дини, докато пазачите са бягали от страх чак в другия край на кораба.
— Хмм! Тогава този Квимбо е голям хитрец, което не може да се очаква от един кафър.
— Хич не е глупав. Ей сега ще го измъкна. Квимбо, тук ли си?
Не последва отговор.
— Квимбо, знам, че си се скрил там в пясъка. Излез! Нищо лошо няма да ти се случи.
Отново никакъв отговор. Откакто се бяхме разделили, бяха изминали години, може би не можеше вече да познае гласа ми. Впрочем, и думите ми прозвучаха глухо в ниското влажно помещение; Пристъпих още по-близо.
— Не ме ли познаваш вече? Аз съм добър, мил Германия, с когото навремето ти беше при бура Ван хет Рур. Излез!
Кафърът имаше навика да казва Англия вместо англичанин и Германия вместо германец.
Последните ми думи не останаха без резултат. Пясъкът се раздвижи и от него се разнесе въпросът:
— Добър, мил Германия, кой получи кутийка от хубав, добър, храбър Квимбо?
— Да.
— Кой яздил с хубав Квимбо чак горе до Гроте Клоф и борил с много зулус?
— Да.
— Mijn tijd, mijn tijd! [259] Щом мил добър Германия тук, тогаз Квимбо също тук! Хубав, добър, храбър Квимбо излезе веднага от пясък.
Пясъкът се разлетя енергично във всички посоки и «хубавият» Квимбо се появи с цялото си великолепие, което му бе присъщо. Най-напред се показа високата фризура, която имаше съвършено същата форма и същия вид, както преди. След това последва голобрадото лице със сплескания широк нос, голямата уста и малките очички, които ми отправиха изпитателен поглед. Той ме позна, разтвори уста от едното си ухо до другото, за да нададе тържествуващ вик, и така бързо изскочи от пясъка, че здравата удари главата си в ниския таван. Тъй силно и грижовно обичаната фризура се посмачка, ала във възхищението си, че ме вижда, той не обърна внимание на това. Веднага прескочи оградата и сграбчи двете ми ръце.