— О, Германия, о, мил, добър Германия! Как се радва добър хубав Квимбо, че пак вижда свой Германия! Квимбо трябва целуват всички ръце на менер Германия!
Той зацелува «всичките» ми ръце с голяма сърдечност. После внезапно ги остави, обгърна врата ми с ръце, притисна ме до себе си, издаде устни напред и главата му направи толкова неочаквано движение към лицето ми, че едва намерих време да го извърна встрани, така че несдържаната нежност на Квимбо се изрази в шумно млясване по бузата ми вместо по взетото от него на мушка място. Изглежда той се канеше да се прицели втори път и то по-добре, но аз го избутах назад с думите:
— Остави това, Квимбо! Знам, че много се радваш на срещата ни, както и аз, но засега стига толкова. Страшно се учудвам да те видя тук, толкова далеч от родината ти и то на Пиратски кораб.
— О, менер Германия, хубав, добър, храбър Квимбо съм не крадец и съм не разбойник, а само слуга на джонка на пирати.
— Значи не си участвал в злодействата на тези хора, така ли?
Кафърът направи една от най-страшните си гримаси, която сигурно бе израз на най-свято уверение, и като се удари с двата си юмрука в гърдите, каза:
— Квимбо не участвал какво правил те, Квимбо хванат от разбойник и трябвал чисти кораб и слугува капитан.
— Аха! Ще ми разкажеш за това, но не тук, а горе, където ще ни е по-удобно. Хайде да се качваме!
— Горе, дето много войник?
— Да.
— А какво прави войник като види красив, храбър Квимбо? Ще хване ли войник нещастен, невинен Квимбо?
— Не, ти си под моя закрила.
— Добър Квимбо свободен?
— Да.
— Квимбо може отива в страната базуто?
— Да.
— Или може си върви и пътува за Тйелатяп?
— Тйелатяп? Това пък какво е?
— Хубав град къде живее менер Бонтверкер.
— Какъв е този менер?
— Туй съм менер Бонтверкер от Тйелатяп.
— Тйелатяп! И къде се намира този град?
— На широк, голям, хубав остров.
— Как се казва островът?
— Казва Серайу.
— Серайу? Тйелатяп? Сър Джон, известно ли ти е някое от тези две имена?
— Не — отвърна англичанинът, като поклати глава.
— И на мен не са… или все пак съм чувал едното. Но названието на острова ме смущава. Серайу е река.
— Да, Серайу съм река, имал много вода — съгласи се Квимбо.
— Но нали каза, че е остров! Изглежда си се объркал.
— Да, хубав, добър, храбър Квимбо обърква.
— Серайу е река на остров Ява.
В изблик на силна радост кафърът широко разпери и десетте си пръста и извика:
— Ява! Ява! Менер Германия познал вярно име на голям остров, менер съм много велик, умен, мъдър човек.
— Сега вече мога да си спомня и за Тйелатяп. Това е едно пристанище на южното крайбрежие на Ява. Серайу се влива в морето недалеч от него.
— Да, Серайу влиза във вода на море.
— Та ти познаваш ли този град и реката? — попитах учудено.
— Хубав, умен Квимбо знае град и знае река. Квимбо плувал по река и живял в град.
— Странно, наистина много странно. Сър Джон! Представи си само — този кафър е стигнал чак до Ява! Кой би повярвал! Но горе трябва да ни разкаже всичко! Да се качваме!
— Горе на палубата ли? — попита лордът. — Няма ли да е по-добре, ако веднага отидем в хотела? Там ще ни е много по-удобно.
— Бих предпочел да остана на борда. Твърде вероятно е онова, което чуем от Квимбо, да ни даде повод да попритиснем пленниците.
— Съгласен! И в капитанската каюта не е лошо. Да се качваме!
Когато стигнахме до средната палуба, където лежаха вързаните пирати, капитанът им изпусна тиха ругатня. Положително се беше ядосал, че сме намерили Квимбо, защото вероятно от него можеха да се научат много неща, които трябваше да останат в тайна. В каютата кафърът заяви:
— Хубав, добър, храбър Квимбо разказва, но първо яде, има голям, много глад, щото не може вземе дини за нахрани.
Имаше достатъчно за ядене. Той се хранеше с детински вълчи апетит. След като се насити, аз го подканих да ни разкаже преживяванията си, откакто се бяхме разделили в Капланд. [260] С важна физиономия кафърът се настани по-удобно и започна разказа си, но… какъв беше той! Говореше бързо, без паузи, като навита латерна. Та кой ли можеше да разбере всичките му невъзможни изрази и да се оправи в кашата от объркани имена? Гримасите, които видяхме, докато траеше разказът му, бяха направо неповторими. Той бръщолевеше толкова припряно, сякаш животът му зависеше от това да не направи никаква пауза. За половин минута ни сервираше толкова думи и изрази от родния си език, от английски, холандски и малайски, колкото човек не можеше да разчепка за цял ден. Рафли поклати глава, после остави пенснето си да се плъзне до върха на носа му, за да може да втренчи поглед в разказвача над стъклата, и най-накрая, когато търпението му се изчерпи, той скочи, протегна ръце към Квимбо, сякаш искаше да се защити, и му изкрещя: