И така, бяхме принудени да разчитаме единствено на себе си, на нашата проницателност. Заехме се с картите, за да открием полуострова. Но усилията ни останаха напразни. Не можахме да намерим името Ху-Киао. Преведохме го на всички езици и наречия, които се говореха в страните край Индийския океан и Южнокитайското море, ала и това не ни донесе успех.
Залових се отново с Квимбо, най-подробно го разпитах, но не научих нищо повече от онова, което вече знаех. Тогава най-сетне ми хрумна една твърде логична мисъл, която всъщност би трябвало да ми дойде още в самото начало, а именно, пак да се кача на борда на джонката. В капитанската каюта бях забелязал няколко карти. Рафли дойде с мен. Той много се учуди, че не се бяхме сетили за тези карти.
Прегледахме ги най-грижливо, ала не можахме да открием нищо, което би ни послужило като ориентир. Недоволни, вече се канехме да се примирим с неуспеха си, когато ми направи впечатление една не отпечатана, а рисувана на ръка лоцманска карта на Никобарските острови. Чертежът бе извършен твърде грижливо и аз си казах, че точността му би трябвало да си има своята причина. Дали тъкмо тази островна група не бе особено важна за пиратите? Може би щеше да ми се удаде да изтръгна отговора на този въпрос от тях, но те не бяха вече живи. Принуден бях пак да се обърна към Квимбо, въпреки че паметта му се бе оказала като празен лист, на който няма изписана нито една дума. Отново му беше невъзможно да ми опише пътя на джонката, откакто бе попаднал на борда й. Запитах го за Никобарските острови. След като поклати глава, той отговори:
— Никобар? Квимбо не знае Никобар.
Тогава се сетих, че жителите на Никобарските острови бяха малайци и като използвах малайското име на островите, го попитах:
— А не си ли виждал островите, наричани Пуло-Сембиланг? Ето че някакъв спомен предизвика появата на усмивка по лицето му и той усърдно закима:
— … биланг, … биланг, хубав Квимбо видял. … биланг съм много остров в голяма вода.
— Не се ли лъжеш? Помниш ли точно името?
— Добър, храбър Квимбо не се лъже. Кораб съм останал при остров … биланг.
— При кой от островите?
— Квимбо туй не знам.
— Не си ли чувал имената на отделните острови?
— Квимбо не могат говори кат пират. Квимбо не разбира всичко, кво бил говорено.
— Тогава я внимавай да видим дали не си чул някоя от думите, които ще ти кажа сега!
Бавно започнах да изброявам имената на островите, като след всяко от тях правех малка пауза, за да има време да размисли. По съсредоточеното му лице ясно си личеше, че напрягаше паметта си. Щом произнесох името Тилангджонг, Квимбо плесна силно с ръце и подскочи от радост.
— Тил… тил… лангджонг… лангджонг… о, о, туй съм остров, което Квимбо видял.
— Наистина ли?
— Да. Тил… джонг съм остров, дето кораб спира и остава стои в голяма вода.
— Спомни си добре! Квимбо, много е важно дали не се лъжеш!
Тогава той вдигна дясната си ръка като за клетва, по лицето му се изписа решителност и побърза да ме увери:
— Хубав, добър, храбър Квимбо знае точно. Кораб остава и разбойник все казва: «… лангджонг… лангджонг… лангджонг».
Квимбо чувал добре.
— Имаш ли представа какво е търсил корабът при този остров, защо е спрял там?
— Та-ки живея там.
— Та-ки? Кой е той?
— Та-ки съм разбойник, голям, силен, широк великан, толкоз грамаден, че навсякъде удря с глава.
Кафърът потвърди думите си с такива жестикулации, които ясно даваха да се разбере, че ако се съдеше по телосложението на Та-ки, той сигурно бе някой истински Голиат.
— Та-ки беше ли на джонката? — продължих да го разпитвам.
— Да — кимна Квимбо зарадван, че можеше да ми даде някакво сведение.
— Още от деня, когато и теб са те качили на пиратския кораб, така ли?
— Та-ки съм вече там, кога Квимбо идва на джонка.
— По време на цялото ви пътуване ли до Пуло-Сембиланг той беше с вас?
— Та-ки все пътува с нас.
— А защо предполагаш, че живее на остров Тилангджонг?
— Щото Та-ки там слиза.
— Аха! И не се ли качи пак на кораба?
— Не. Та-ки остава на остров.
— Самичък?
— Да.
— Знаеш ли защо? Какво прави там?
— Квимбо не знам.
— Имаше ли други хора на острова, когато Та-ки слезе?
— Кога Та-ки слиза, на бряг стоят други хора.
— Колко бяха?
— Два… пет и още два… пет. Квимбо не броил.
— Този Та-ки свали ли на брега някакъв багаж?
— Взема едно буре… две буре… много буре.
— Знаеш ли какво е имало в буретата?
— Барут в бурета.
— Аха! Да не би пиратите да имат на острова таен склад?