— Така си и знаех — обади се лордът, — искаше ми се веднага да се обзаложа с теб, че няма да научим нищо от онзи негодник на Тилангджонг. Никой от нас не е в състояние да измисли някаква хитрост. А с бой нищо няма да изтръгнем от него.
— Наистина няма да изтръгнем, ако е така мълчалив като другите пирати, които бяха обесени, без да продумат нито дума — отвърнах аз.
— Е, какво ще правим? Вече е почти обед, а привечер ще хвърлим котва пред Тилангджонг.
— Нямаме друг избор освен да се предоставим в ръцете на съдбата. Нищо не ми идва на ум.
— И на мен. В главата ми е пусто като в празна кратунка за вода. А помисля ли си какви затруднения може да ни създаде езикът, надеждите ми все повече…
— Езикът ли? Защо? — прекъснах го аз. — Та-ки е китаец.
— Искаш да кажеш, че ще можеш да разговаряш с него на родния му език? Известно ми е! Но да не си мислиш, че само трябва да се появиш пред него, за да го разпиташ? Само това не си въобразявай!
— Не си въобразявам такива неща. Невъзможно е да е сам на острова. Хората, които живеят там, са…
— Вероятно са никобарци — прекъсна ме той. — Разбираш ли езика им?
— Хмм! Те са смесена народност от малайци и бирманци и не е изключено да се оправя с малкото познания по малайски и хинди.
— Би било хубаво, ако се оправиш, защото аз не ги владея по-добре от теб. Но навярно можем да разчитаме и на нашия Калади. Я да го попитам!
Калади беше богато възнаграден от англичанина, който беше прещастлив, че отново притежава своята чадър-лула. По този начин Калади бе получил нужните му средства, за да се ожени за Молама. Въпреки това той не пожела да се лиши от удоволствието да придружава любимия си «махараджа» по време на нашето пътешествие. Тъй като дълги години е бил моряк и е кръстосвал във всички посоки Индийския океан и Китайското море, Калади познаваше до един индийските острови и беше натрупал такива езикови знания, които можеха да ни бъдат добре дошли. След въпроса на Рафли сингалецът ни обясни, че много добре знае остров Тилангджонг. С малко малайски и хинди човек можел сносно да се разбере с тамошните хора.
Все още разговаряхме с него, когато погледът му се отправи над бакборда към някаква точка в морето и той нададе вик, който изразяваше силната му изненада:
— Сахиб, ей там плава нещо! Ако не се лъжа, е лодка.
— Каква е лодката? — попита го лордът.
— Андаманска.
— Сигурно течението я е отнесло от някой остров.
— Не. Носът й е насочен на юг, към нас. А това не би било възможно при този вятър, ако лодката беше празна. Явно е направлявана от гребла.
— Хмм, ще видим!
Рафли извади далекогледа, задържа го кратко време пред очите си и после заяви:
— Това са две тесни лодки, свързани успоредно една за друга.
В тях има хора, които гребат.
— Две лодки? Свързани заедно, сахиб? — попита Калади с тон, който ни направи впечатление.
— Да. А сега обръщат. Както изглежда искат да се отклонят, за да не се срещнат с нас.
— Нека се отклонят, нека се отклонят, сахиб! Те не ни интересуват.
— Защо да не ни интересуват? Две завързани една за друга лодки в открито море не могат да не направят впечатление. Имам голямо желание да насочим яхтата към тях и да ги заговорим.
— Остави ги, сахиб, остави ги!
— Хмм! Изглежда страшно много им съчувстваш. Защо?
— Това са нещастници, които се борят с греблата за свободата си.
— Не те разбирам.
Аз знаех какво искаше да каже Калади и обясних на Рафли:
— Вероятно са избягали заточеници.
— Ах! Бягащи престъпници! Но те идват от Андаманите.
— Естествено.
— И изглежда искат да се доберат до Никобарските острови.
— Мисля, че е така.
— Тогава не са бегълци.
— Защо?
— Ами защото така биха попаднали от трън та на глог. На Никобарските острови ще ги заловят. Който избяга от Андаманите, се насочва на север, към континента. Не си ли на същото мнение, Чарли?