— Не. Пътят на север през толкова оживения канал Препарис би бил твърде опасен за избягали престъпници. За такива хора ще е по-удобно да се доберат до северния нос на Суматра, преминавайки през Никобарските острови.
— Ако са умни и предпазливи, няма да е чак толкова опасно. Нали чиновници има само на Каморта. Ако бегълците избягват този остров, почти сигурно е, че ще се измъкнат.
— Мислиш ли? Да, може да си прав. Избягали престъпници!
Аз съм англичанин и мой дълг е да преследвам тези негодници. Не си ли на същото мнение?
— Лично аз нямам отношение по този въпрос, но ми се струва, че наказанията за извършени престъпления не се дават, за да останат неизпълнени.
— Well, да вземем тогава тези нехранимайковци на борда, ако наистина са такива хора, за каквито ги мислим.
По негова заповед кормчията на яхтата отклони курса наляво и се насочи точно към лодките, чиито гребци прибраха веслата веднага щом видяха, че им е невъзможно да избягат. Близо до тях машината бе спряна. Яхтата измина още две-три собствени дължини, като се приближи до самите лодки, където остана да се полюшва на вълните. Погледнахме отгоре в лодките. Двамата гребци седяха в едната от тях, а другата бяха прикрепили към нея, само за да не се преобърнат. Цялото им облекло се състоеше от една особено дълга риза, стигаща почти до глезените, която имаше по ръкавите си неразбираеми за мен знаци.
— Аха, затворнически ризи! — обади се лордът. — Дори са от каторгата на Змийския остров, където се изпращат само особено опасни престъпници. Ще се заема с тях най-дружелюбно.
Той се наведе над релинга и на английски попита двамината, които поглеждаха нагоре към нас в страхливо очакване:
— Ей, деца, откъде?
— От Малките Андамани — отвърна един от тях на същия език.
— А накъде?
— Към Каморта.
— С каква цел?
— На посещение.
— При кого?
— При роднини, отиваме на погребение.
— Добре, деца мои! При това силно вълнение е трябвало здравата да гребете. Ще пътувате с нас. Ние също сме тръгнали за Каморта. Качвайте се на борда!
— Не можем, сахиб!
— Защо не можете?
— Ние сме незначителни хора, на които не подхожда да са заедно с такива велики и знатни махараджи.
— Няма значение, ще направим така, че да ви прилича. Качвайте се смело!
Лордът говореше толкова бащински и приятелски, лицето у така сияеше от радост, като че ли беше щастлив да вземе със себе си тези двама бедняци. Въпреки това отдолу долетя уклончив отговор:
— Прощавай, сахиб! Гребането ни доставя удоволствие, а и се страхуваме, че самото ни присъствие ще ви обиди.
— Не се безпокойте, деца! Ще ме обидите, ако не дойдете. Аз съм англичанин, който изпраща по един куршум за всяка неприета покана.
Тези думи прозвучаха вече по-сериозно. Двамата се спогледаха въпросително, а после пак същият човек обясни:
— Не ни е разрешено, сахиб. Бъди снизходителен към кастата ни!
Лордът остави пенснето да се плъзне до върха на неговия нос и гласът му прогърмя:
— Да съм снизходителен към кастата ви ли? Да не би да сте брамини, за които корабът ми не е достатъчно хубав? Ако не дойдете веднага на борда, ще дам пълна пара и ще смачкам ореховите ви черупки! И тъй, качвайте се!
Те размениха тихо помежду си няколко думи и после чухме как пак се опитаха да се измъкнат:
— Но ние съвсем не отиваме към Каморта. Преди малко просто сбърках.
— А накъде сте тръгнали?
— За Тилангджонг.
Щом чух това име, аз се намесих и им подвикнах:
— А при кого отивате? Кажете ни истината, ако искате да ви повярваме! Ние се познаваме с тамошните хора.
— Отиваме при Та-ки, китаеца, най-великия човек на целия остров.
— И той ли ви е роднина? Да не би да отивате на неговото погребение?
— Не. Ще живеем при него, за да не бъдем омърсени при нашия мъртъв роднина.
— Добре, тогава ще ви откараме до Тилангджонг. Щом веднъж сме ви поканили, нещата остават непроменени. Качвайте се, ако не искате да ви прегазим!
Понеже яхтата не беше военен кораб, вероятно двамата си бяха помислили, че затворническите им дрехи са ни непознати и ще ги оставим спокойно да продължат пътя си. Обаче вече разбраха, че трябва да се подчинят, още повече, че нашите хора взеха пушките си и заплашително ги насочиха към тях. И така, те изоставиха лодките си, в които забелязахме кокосови орехи — единствените хранителни припаси по време на бягството им. Видяхме също, че на глезените на единия от тях висеше желязна верига. Във всеки случай той бе някой опасен злодей. При наличието на това украшение те не можеха вече да отричат какви са и накъде отиват. Не бяха въоръжени. Примириха се със съдбата си без съпротива, лодките им бяха взети на буксир и след това яхтата продължи пътя си.